Кратка история за Ком-Емине. Пеша и с Колело по билото на Балкана

Историята ще започне малко по-отдалеч този път. Ще ви разкажа откъде идва желанието да правя всичко, което обичам, и защо е по този начин. Преди да стигнем до старта на хижа Ком на 7-ми Август сутринта, драги ми читателю( поне един ще е със сигурност, понеже баба ми вече има смарт телефон и достъп до интернет), ще преминем и през малка част от необятната ни и красива Земя, като се върнем малко назад в близкото минало.

 

Първа кръв: Животът в с.Бъзън

             Та...от много малък обичам приключенията. За мое щастие съм от поколението израснало на село в ерата на земеделската революция, когато техниката не беше толкова автоматизирана. За който не е живял на село -там  всеки ден е приключение. По нашия край селата не се славят с големи планини като Балкана, но имат доста обширни полета. Изкачванията са незначителни, но се компенсират с дистанцията. Казвам дистанция, защото след земеделската революция една средно голяма нива от 15 дка (за едно семейство), засята с царевица примерно (обикновено се сее за да се изхранва добитъка с нея), има 77 реда от по 280м всеки. Средно статистическият хомо сапиенс, с опит в копането може да я окопа за 4 дена( по 10 часа на ден да кажем). За това време ще измине точно 21 км пеша и на всяка крачка ще извършва елегантни движения с оръдието на труда в ръце, спомагайки разтежа на свещеното растение- или чисто и просто ще окОпа нивата. Това е трудно, прецизно и времеемко физическо натоварване с нисък пулс, което ви тренира организма- почти като за състезание по дълго бягане...

             От както се помня съм по нивите.. точно когато баба усети, че се справям добре с мотичката, игрите докато тя копаше, рязко приключиха. Имам доста маратони дори бих казал ултра състезания, но не по бягане, а по копане, сеене, бране, торене, събиране, оране, мятане на бали с люцерна и всички дисциплини от летните олимпийски на къра. На полето работата е около 9 месеца в годината, горе-долу всеки ден. Няма официални празници, няма “банк холидей”, има само работа. Копал съм дори и на рождените си дни. Да се наям и да се наспя след цял ден бачкане е било най-големия подарък, който съм получавал. Последното не е с идеята да се оплаквам, напротив – никой нищо не ме е карал да правя против волята ми, просто трудът ми помогна да оценя стойността на всеки залък и минута сън. Поради стечение на обстоятелсвата и по-точно високият стандарт на живот в Kleta majka Balgariq родителите ми заминаха да работят в чужбина още като бях на 7 (тъкмо бях станал майстор 1-ви дан в копането). Това е саможертва на родителите, за да може децата им да получат достъп до по-добро образование, което те самите не са имали, и по-добър живот от техния ( което всеки би иска за детето си). Затова нас с брат ми ни отгледаха баба и дядо. Полския труд и животът с тях изграждат стабилен характер у дете, учат го как да не се отказва когато е трудно и най-вече няма нужда да му се казва да ходи на училище- с нивите и животните, на училище си е направо почивка.
До края на средното си образование живеех на село. През този период от животът ми баба се грижеше да не забравяме как се копа, а дядо ни вземаше по строителните обекти ( беше строител), да вършим обща работа и да си докарваме по „някой лев“ през свободните дни лятото. В университета аз вече бях далеко от баба, дядо и строителните обекти, та нивите останаха само за събота и неделя, дори през летата вече си намирах работа по българското черноморие като барман и сервитьор, за да не съм близо до нивята. Пък и с навлизането на новите технологи и самото развитие на земедеслката индустрия някак се обезсмисми отглеждането на две крави , пет кози и десет декара земя. По-изгодно бе да продадеш добитъка и да дадеш земята под аренда.

Разказвам ви всичко това за да придобиете малка представа за живота през първите двайсет и две години на лирическия герой (познат още като КомЕминееца) и защо той, аджаба, се занимава с такива непрактични и безсмислени начинания на дърти години.

Първата любов......

               Първия ми досег до планина беше преход до водопада Райското пръскало. Бях трети курс студент и една приятелка (Благодаря ти, Ели) ме покани да отида с нейната компания на преход в планината. Абсолютно нямах идея какво да нося за този преход и платненките, малката ми ученическа раница ,която ползвах вече 14г, ми се струваха перфектни. На Ели родителите като видяха бедния студент как е тръгнал май месец за хижа Рай, пуснаха сълза и веднага ме екипираха с голяма, удобна, планинарска раница и най-важното-хубави трисезонни обувки. По принцип се вълнувам за пътешествия, но тук още не се бях развълнувал, не знаех какво ме чака, не съм се подготвял, нямах никаква представа къде отивам, как изглежда водопадът, какво е това хижа и т.н. Всичко това се промени при първата панорама към връх Ботев и водопада.... просто не знаех коя е тази планета, аз живял ли съм на нея или поне дали сега съм буден?Това беше най-красивото нещо, което бедната ми бъзънска душа е виждала. Изчистено до съвършенство пръскалото се разливаше, а над него се виждаха южните хълмове на връх Ботев, в китна яка от зелени широколистни гори.... Вече бях 100% сигурен, с цялата си същина, че докато мога да си мърдам единия крак пред другия, трябва да зърна всички планини у нас, а някой ден и тия по света, както и че повече не ми се копа, а най-ми се ходи на планина. Въпросите летяха- защо съм се родил в Русе, къде съм бил досега, защо очите ми бяха затворени за тази красота? Силно се надявам това да не е било на глас, но звучеше доста силно в главата ми. И така след първоначалното влюбване, вече не пропусках възможност да забегна на някъде с раничката на гръб. Дори последното работно лято в Приморско, след всяка смяна в ресторанта, изчезвах към резерват Ропотамо. Това е едно от райските, диви кътчета на България и смея да кажа, че съм му се насладил до болка (босите разходки през тръни понякога болят).

 

В Зората на бягането.

Мина време и доста планински преходи, раницата ставаше все по-малка, преходите по-дълги, а една друга любов ме дари със прекрасно дете. Изведнъж времето за всичко стана по-малко. Устроихме се да живеем в покрайнините на столицата. Тук е моментът , в който се появи новото двайсе за мен-планинското бягане. В България вече навлизаше активно като спорт и на мен ми залепна идеално като съчетание на любовта към планината, нестихващата енергия за приключения и малкото време за себе си. Само трябваше да се науча да бягам (и още се уча, де). Вече бях станал съпруг и баща и 24 часа в денонощието не стигаха за нищо - нито за жената, нито за детето, нито за работа, нито за тренировки, пък и за сън. Приоритетите се подредиха и вариантите за тренировки в гората бяха след като заспи тазманийското ни дяволче, сутрин рано преди да започне денят, пеша или с колело от и до работа. Голям бонус беше и фактът, че столицата ни се намира под полите на планина висока 2200м и че до офиса има два фитнеса, където можеш освен да тренираш и да се изкъпеш след сутрешна, планинска забава. Но това да имаш Витоша в задния си двор е може би най-големия плюс за обща физическа подготовка и за поддръжка на мотивацията. Намерих пътеките, които ми трябваха – отначало ги ходех, но постепенно нещата започнаха да се променят и ходенето прерастна в бягане – както нагоре, така и надолу. Искам да отбележа, че не съм добър бегач, дори не се доближавам до големите в планинското или което и да е бягане, просто ми е любимото хоби. Един месец преди Ком Емине нивото ми беше: 23 км с 1100 м изкачване за малко под 3 часа, а преди една година стигнах 17-то място на късата дистанция (38 км) на Пирин Ултра(Банско-вр.Вихрен-х.Дамяница-Банско). Но смея да кажа, че съм доста упорит и издръжлив – не е имало спорт, състезание, преход или тренировка, който да приключи и да си легна, а точно обратното-прибера ли се, животът вкъщи тъкмо започва и никой не го интересува колко съм бягал, колко е била денивелацията и колко калории съм изгорил. Така и трябва да бъде. Там си на 100% , независимо колко километра си минал. Понякога е трудно, но пък е и много добър индикатор колко бързо се възстановява организмът след тежко натоварване. Отначало имаше един-два пъти, в които Петя (жена ми) ме пита да вика ли линейка или направо катафалка, но с малко повече информираност това го оправихме и нещата се канализираха. Вече дългите бягания завършваха с усмивка и можех спокойно да бъда щастливия и забавен татко, от който всички имахме нужда 😊.

 

Ком-Емине:Идеята

Миналото лято с бай Сашо ходихме на разходка из Швейцарските Алпи. Щяхме да катерим Матерхорн, но изкатерихме друг четирихилядник- Лискам. Там, докато пръжешее пръжки една от вечерите, Сашко ми разказа как за юбилея си минал маршрута Ком- Емине сам, с палатка и то април месец. Тогава си казах „Е и?“ някакъв и никакъв преход, изхождайки от факта, че хал хабер си нямах какво е това. Ще отворя една скоба за да дам малко информация за КЕ(Ком Емине): Това е   ̴620 км преход, пешеходен или с колело от запад на изток по билото на Стара планина с 20 000 м изкачване и малко повече спускане. Начална точка връх Ком, край – Нос Емине. Преминава през над сто старопланински върха. Средно се изминава за 18 дни с организирана група, но някой смелчаци се пробват да поставят рекорд за скорост. Настоящия пешеходен е 4 дена и 8 часа, а с колело е под 3 дни. Оставих го да си доразкаже, че така хубаво ме успиваше и хич даже не съм се сещал да погледна маршрута, ей така от любопитство. Миналата зима обаче пак стана въпрос за прехода и тогава се сетих как хубаво разказваше за него. Прегледах информацията, прочетох един-два пътеписа и това беше... „Не мойм да зАспим“ Това не бе просто преход в планината, а истинско приключение. И така вече на 29 години и половина си мисля, как Ком-Емине би бил страхотен подарък за трийсетия юбилей на тати. Беше вече януари, а вътрешното ми аз трета седмица, се чуди как да пита... Да пита жената. Въртях го, суках го, мислех варианти, как ще стане с гледането на малкия ни разбойник, КЕ си е почивка, пред 10 дена тя сама с Борко. Е, дойде моментът, какво да се кахърим – тя ме познава, обича ме, знае и уж разбира всичко по-горе; знае, че не мога без близостта до природата. И точно затова, дори не се поколеба – съгласи се, даже обсъдихме заедно, без жертви, планът за гледането на Борко, докато го няма най-добрият му приятел. Това беше първата и една от най-важните стъпки към приключението. Сега вече можеше да задълбая в проучването на маршрута, да премисля, как ще го направя и да избера подходящо време. Сашо ми подари пътеводител за маршрута на издателство Ойларипи (дава детайлна информация за всички етапи от КЕ). Заедно с информацията вътре, пътеписите и филмчетата вече знаех какво точно ще е моето приключение – за 5-6 дена трябваше да стигна пеша от хижа Ком до хижа Бузлуджа, а от там за още 3-4 дена с колелото до морето. Средно по 60км на ден, което ми даваше възможност да не нося неща за спане и раницата ми да бъде максимално лека, за да се насладя на приключението. Като скорост не беше нещо впечатляващо, но все пак исках да остане време за глътка въздух и гледки. Прецених, че по този начин ще ми е достатъчно трудно, за да ме мотивира и да не ми омръзне и същевременно няма да е пренатоварващо и да доведе до някоя контузия, която ще ме откаже. Остана едно последно нещо, което трябваше да измисля- кой ще ми бъде съпорт или по-конктретно, кой ще дойде два пъти на асфалтовите точки, първата Витиня да ми донесе храна и втората Бузлуджа да ми донесе колелото. В тоя живот много не обичам да занимавам хората да направят неща за мен, особено ако нямат практически смисъл, а носят само наслада на бедната ми бъзънска душича. Тук нямаше как да мина без това... За мое щастие обаче имам страхотни приятели и Никола е един от най-добрите. Звъннах му и започнах отдалеко. Въобще даже не можах да довърша изречението си и той отсече „ Много ясно, че ще дойда“. Никола, освен добър приятел е страхотен готвач и свободна душа. Не познавам друг човек, който от всичко малко в хладилника да може да забърка страхотна вечеря, а голямата му харизма  да ме напие докато го прави. Дотук планът се нареди доста добре, някакси всички точки се напаснаха една след друга. Сега вече трябваше да се тренира отново и отново.

 

Екипировката и Подготовката.

                Общо взето ежедневието ми не се промени кой знае колко. Тренирах си стандартно, абсолютно всичко, което обичах да правя – три-четири пъти излизах вечер след като заспи малкия за 40 минути бягане (6 км с 230 м изкачване), два-три пъти на лостовете за горна част и корем, веднъж тренировка за крака в зала и едно дълго бягане 22 км (обикновено с.Бистрица-х.Алеко-х.Академик-с.Бистрица) с денивелация плюс на работа и връщане с колело (с.Бистрица-кв.Лозенец-с.Бистрица) поне два пъти седмично. Тренировките за горна част понякога бяха заменяни със сутрешно катерене, но не преобладаваше често, за жалост. Тук, точно в този момент се срещнах и с Цецо. Той е много добър катерач, побягва, но катеренето му е голята сила. Много смирена и добра душа е. Започнахме заедно да ходим сутрин понякога преди работа от с.Железница до х.Академик - приятно 10 километрово трасе с прилично изкачване. Там му споделих и идеята си за КЕ. Като едно същинско дете на природата, Цецо реши да се включи. Тренирахме и заедно, и поотделно, както позволяваше ежедневието ни. Цецо нямаше обема от километри, който бях натрупал вече, но беше в много добра кондиция, а и се бяхме разбрали, че ако единият се откаже поради една и друга причина, на изходен пунк се евакуира и другият си продължава. Все пак това ми беше отпуска на 30 години един път! Аз лично нямах шанс за втори опит. Това ясно го прочетох в погледа на Петя, като се съгласи да ме няма 10 дена.

Подкрепата на жена ми е нещо много важно. За рождения ми ден ( станах дърт пърч на 30 години май месец) ме изненада истински . Беше се свързала с Божо ( Божидар Антонов - рекордьорът на Ком-Емине), да ме поздрави в едно видео съобщение. Петя ме познава изключително добре и знае колко се възхищавам на това момче. Адски много ме зарадва и още повече ме мотивира да я свърша тази работа както трябва! Обичам те жено моя, мининка!

Времето се стопли, билата се оголиха от сняг, а с Цецо набирахме все повече сила и мотивация за прехода. От „Най-добрата Фирма“  Имърчантпей не пропуснаха да ме подкрепят. Този път в малко по-различен формат. Това работодателят ти да те подкрепя в най-безумните ти приключенски мечти го прави повече от работодател. Безкрайно благодарен съм, че вярват в мен и че съм част от голямото семейство на Имърчантпей и И СИ ПИ.

Тренировките

След като имах цялата подкрепа на всички близки, остана само да обясня на баба ми какво ще правя и най-вече ЗАЩО ще си го причинявам. Е, не можах да и обясна, така си остана и досега. Дано този разказ да промени нещата.
                Дотук добре, имаше само няколко важни детайла да се доизчистят. Трябваше да намеря решение на проблема с пришките – Всеки ден средно по 12-13 часа в маратонките в пот, вода и прахоляк нямаше да минем без пришки и мазоли, та започнах да търся информация как да ги поддържаме, така че да не прерастнат в рани и да не приключим цялото нещо заради тях. И попаднах на пост във ФБ за вазелина. Хора, вазелинът е чудо на чудесата. Намазвате ходилата... абе всички места където има триене се намазват обилно с вазелинче - да има смазка, и си свиркате ( накрая имах само едно мазолче). Но разбира се трябваше и обувките да са ми удобни. Аз досега не съм залагал на хубава маратонка от известните марки и реших да пробвам модела, с който Божо преобладаваше на поставянето на рекорд точно на това трасе – Ла спортива Хелиос 2 SR. Страхотна маратонка, още си тичам със същия чифт (дали ще изкарат още едно приключение тази година, само те могат да кажат? 😉).
                Сега ми трябваше лека и малка раница, която да събере всичко нужно, обаче да не пречи като подтичваш-т.е. да стои горе между плешките, а не на кръста. Намерих си едно моделче на Гривел 20 л, свърши страхотна работа и още върши. Другото важно беше колелото. Споделих на Явката, какви ще ги върша и той без колебание предложи да използвам неговото колело за втората част от прехода – по-висок клас е, с предно и задно окачване, което прави самото каране по пресечен терен доста по-лесно и приятно. Абе да си кажа направо, задника ми се зарадва много, че ще имам амортисьор отзад. А и фактът, че е с 6 кг по-леко от моето колело, шеще да се усети на бутанията/носенията.

Целият багаж без питките

Дотук екипировката беше нагласена, повече от добре. Цецо също се подготвяше паралелно с мен. Остана да решим какво ще има в раниците ни. Трябваше да се предвиди храната и водата през деня между хижите. Задачата не беше лесна – трябваше да се видят всички активни чешми на картата, през които минаваме през всеки един ден и да се сметне водата така, че винаги да имаме поне 1л останала в себе си, като стигнем до следващата. Защото не се знае дали самата чешма ще е пресъхнала. За щастие има много информация за маршрута навсякъде и не ни отне много време плана. Храната през деня ми беше голяма дилема – какво да е това, малко, леко, същевременно хранително барче/вафла/хлебче или каквото е там, което да ни дава енергия поне за 3-4 часа и да не струва 5 лв за 60 гр. Голямо мъдрене беше, а то горкото било пред очите ми. Моята тъща, любимата ми тъща, меси едни страхотни лимецови питки. Тези малки, кафяви хлебчета бяха леки, вкусни и засищаха достачъно. Трийсетина бройки от „елфския хляб“( така си ги кръстих) щяха да свършат страхотна работа като основен източник на енергия през деня.

Останалата част от екипирвката и провизиите бяха:

·                     Шапка ( слънцезащитна)

·                     Очила (слънчеви)

·                     Крем Бочко 50-ти фактор против изгаряне

·                     Два бъфа (шал кърпа за глава)

·                     Една тениска

·                     Къси гащета

·                     Два чифта боксерки (безшевни)

·                     Два чифта чорапи

·                     Флийс (спортна блуза с качулка)

·                     Мембрана яке и панталон ( предпазващи от дъжд и вятър от лека, дишаща материя)

·                     Сгъваеми щеки (бегачески леки)

·                     4 x 500мл бутилки за вода

·                     Аптечка ( ластични бинтове, марли,лепенки за пришки, йод, хапчета за глава и стомах)

·                     Малко ножче

·                     Помпа за гуми

·                     Резервна вътрешна гума

·                     Шестограм за колелото

·                     Телефон

·                     Екшън камера Гопро

·                     Малък дрон ( мавик мини)- не го ползвах

·                     зарядно

·                     300 г сурови ядки и 15тина вафли (барове)

С всичко по-горе + съпорта от Никола, който два пъти щеше да дойде да ни посрещне и презареди, мога да кажа, че вече всичко беше готово!

 

Ком Емине.

План График Ден по ден:

№	Ден				Преход Време	Разстояние (км)		Изкачване (метри)
	СКОРОХОДЕНЕ					303	km	11345
1	Хижа Ком – хижа Тръстеная				10ч30мин	55		1700
2	Хижа Тръстеная – проход Витиня				12ч	60		1840
3	Проход Витиня – хижа Момина поляна				9ч40мин	50		2301
4	Хижа Момина поляна – хижа Добрила				12ч	60		2400
5	Хижа Добрила – хижа Тъжа				5ч40мин	29		1604
6	Хижа Тъжа – хижа Бузлуджа				11ч	49		1500
	КОЛЕЛО					304	km	7630
7	Хижа Бузлуджа – хижа Чумерна				8ч30мин	71		2300
8	хижа Чумерна - Върбишки проход				9ч05мин	87		2200
9	Върбишки проход - с. Козичино				10ч	108		2460
10	с. Козичино - Нос Емине				2ч30мин	38		670

 

Последното ми бягане беше Петък, 31-ви Юли. Едно последно качване до х Академик, което завърши с ободряваща баня в тепавицата ( Над с. Железница има работеща тепавица с идеална, чиста планинска водица). Разхладих се, готов за едноседмична почивка преди старта на 8-ми сутринта. Събота 1-ви Август се натоварихме с Петя и Борко в колата и отпрашихме при баба в Търново. Планът беше да останат там за две седмици, след което да се върна при тях за да отидем заедно на море. Така и направихме - Останах да работя от Велико Търново до сряда 5-ти Август, след което се прибрах в София да глася багажа. Трябваше до петък, 7-ми Август сутринта да съм готов, защото пътуването ни от София до х. Ком бе за след работа веднага, за да стигнем навреме и ако е възможно да поспим. Четвъртък вечерта се събрахме с Цецо, купихме си някои неща като: ремонтен комплект за колелетата, по една резервна вътрешна гума и барове. Нагласих и таблетки електролити за всеки случай. След това натоварихме колелото на Цецо и закарахме всичко в Никола. Той ни посрещна и разбира се като добър домакин ни нагости с вкусна вечеря. Прехвърлихме му всичко, изговорихме отново плана: Вторият ден вечерта да ни чака на туристическа спалня Витиня и след това на шестия ден на Бузлуджа с колелетата. Като за колелото на Явката, бе поел ангажимент да го вземе непосредствено преди да тръгне към х. Бузлуджа. И така, всичко организирано вече бяхме готови за КЕ 2020. Нямах само шапка, но шефът бе така добър да ми подари неговата „идиотка“ да ме пази от слънцето и от идиоти ( и верно, много пазеше!).

ДЕН 1 Хижа Ком – хижа Тръстеная 55 км с 1700 м изкачване (GPS следа тук)

Пристигнахме в Берковица на 7-ми Август около 7 и 30 привечер. Един приятел на Цецо ни транспортира от София до гарата в Берковица в пороен дъжд/гръмотевична буря- щеше да ни върви по вода, нядявах се това да е знакът. От гарата си хванахме такси до хижа Ком. Бях проверил състоянието на всички хижи и заслони по Пътеката, но единствената, за която не прочетох, бе именно Ком. И поради същото не знаех, че има стара и нова хижа. Настанихме се в новата, където ни остави и таксито, а старата е 200 метра над нея по черен, коларски път, но кой да знае. Новата хижа беше по-скоро семеен хотел, тип 90те, а старата е истинска хижа в Балкана с онзи дъх на уют още от вратата. Но боба си е боб, където и да е - хапнахме по едно бобче и си легнахме рано рано. Вечерта все още валеше, но прогнозата беше обещаваща за следващите дни, така че дъждът навън ни помогна да заспим по-лесно, отколкото да ни притесни.
Сутринта станахме преди изгрева. Оправихме се набързо, хапнахме по един садвич и тръгнахме по пътеката към връх Ком. Утрото не започна толкова красиво колкото се надявах – над хижата имаше сеч и всичко около пътеката е орязано/кастрено и съборено. Не беше приятна гледка. По изгрев бяхме на премката между Малък и Голям Ком. Сега остана само да стигнем до старта, т.е. да завием на запад, да изкачим Голям Ком и от там да стартираме същинското КЕ2020. На билото ни посрещна силен до ураганен вятър в комбинация с мъгла на талази ( много обичам гъста мъгла и силен вятър по изгрев- вещае красиви гледки). Не ни разчарова и гледката наистина беше велика на старта! С Цецко грабнахме по две камъчета, снимахме се щастливи и тръгнахме по ПЪТЕКАТА към морето. Вълнувах се повече от морето, признавам си, но трябваше да се държа стегнато, защото това, което ни чакаше никак не беше за подценяване.

След Малък Ком вятърът утихна, мъглите се разнесоха и вече беше лято. На Петрохан нямаше и помен от студеното утро . С бодра крачка се насочихме към едноименната хижа да хапнем пържени филийки със сладко от боровинки, но там ни завари бариера с надпис „ ток не преминавай“- вече беше частен имот, а не хижа. Няма какво да коментирам тук особено тематики, от които чистата ми душа нищо не разбира, обаче и тук не го усетих онзи уют планински, а и останахме без филийки. #ОСТАВКА и за некотролируемата сеч #ОСТАВКА, и продължихме напред към билото на планината Козница, където никой не очакваше цяло било с боровинки. Бързо забравихме за мечтаните филийки след като заровихме муцунки в боровинковите полета. Заредихме чиста енергия и продължихме към красивите върхове над град Вършец - Тодорини Кукли. Като цяло планина Козница е едно равно и обширно било само „куклите“ се извисяват по-изострено. Пътеката минава отдясно на върховете и е идеално равна в продължение на 4-5 км. Полюбувахме се на гледките и в двете посоки, колкото можем повече, защото след това започваше дългото 25 км спускаме до гара Лакатник. Спускането започва с боцкащи малини от двете страни. Е, какво му трябва на човек тръгнал по Ком-Емине - боровинки и малини на кило! Двете прасенца пак заровиха глави  и замляскаха дружно ( не сме мляскали, но така го усещах). След малините е само надолу през гората до изоставената хижа Пробойница. Починахме си пред хижата, хапнахме по една лимецова питка и напълнихме шишетата с вода. Пътеката продължава надолу към село Губислав от където почва и асфалтовото шосе. Тук се намира и катерачния обект в двора на Иво Нинов „ Германеца“ ( потърсете го в нета, страшен българин). От Губислав до гара Лакатник е само асфалтово спускане, като тук-там има пътеки в гората, които спестяват част от шосето. Двайсет километровия, скучен, асфалтов път никак не подейства добре на бедрата и на двамата герои. Към края на спускането вече ходехме като патенца. Виждаше му се краят, а и вече беше четири часа следобед. Предстоеше ни и изкачване до село Лакатник и след това хижа Тръстеная (още около 10км). Точно преди края на спускането има един прекрасен оазис, описан в пътеписите като Синия Вир. Това въобще не е вир, а чист СПА комплекс за потния, опушен, изнемощял комеминеец! Веднага с Цецо хвърлихме маратонките ( от тях изпада половин кубик пръст) и се метнахме във водата. Петнайсет минути в хладката водица и си свеж като боровинка по изгрев. Остана само да заредим някаква енергия под формата на въглехидрати, че до Тръстеная ни чакаше последен спринт с 800м изкачване. Цецо като обигран катерач, катерил се на Лакатнишките скали познава местата за хранене в района. На главния път, непосредствено на шосето, има много добра пицария. Хвала тебе, Брато!  Но въобще нямаше значение дали е добра или не. Кой би си помислил, че ще има пица на Ком-Емине? Това беше последното нещо, което ми хрумна, че може да ям някъде по маршрута. Поръчахме си по една голяма пица (600 г) с идеята, че ще си запазим част от нея за вечеря, нали? Пиците просто се стопиха и изчезнаха за нула време. Запълниха кухините в стомасите ни. Абе, направо заспаха на място! Пълни с гориво, около пет и малко, отпрашихме нагоре по пътя за село Лакатник като заредихме малко провизии за следващия ден от местния магазин понеже това беше последния хранителен магазин от тук до Шипка ( заредихме стандартни неща за 2-3 хапвания).

Ден 1 в снимки

Да си призная никога не бях ходил петдесет километра навенъж и то с денивелация, и то за един ден. Тичах и се движех по малко, но редовно. Знаех, че днес ще завърша, но не познавах тялото си утре. Не знаех как ще се чувствам сутринта. Такива мисли се търкаляха в главата ми от четирдесетия километър до село Лакатник. Не знам дали защото беше точно по залез или защото се чуствахме доволни и щастливи от първия ден, но село Лакатник ми се видя много красиво българско село – разположено на няколко хълмчета, доста разредени къщи с просторни дворове на фона на красиви отвесни скали. Беше като швейцарско село. Човек да отиде там, да си изгори личната карта/паспорта и просто да си живее. В пълния смисъл на думата. Беше много красив момент и се радвам, че ще го помня.
Виждаше му се края, а и пак бяхме гладни- пусти му глад, че и за бира се облизвахме вече с Цецо. Дефилирахме си спокойно по маркировката и бум-бим-бам-бем, нещо изгърмя над нас... на втория гръм сякаш някой отвори крана и от небето се изля прекрасен, летен, проливен дъжд. Заваля непосредствено до хижата колкото да ни измокри дрехите. Тук ще отворя една скоба, за който не е чувал за Тръстеная и вино Тръстена – хижа Тръстеная е известна с прекрасното си малиново вино. Малиновите плантации са разположени в землището на хижата. Така на място може да опитате вкусното вино, което е и най-лесният начин да стартирате ден две на прехода с тежък махмурлук....  
В хижата беше като дядовата ръкавичка – имаше комеминейски групи тръгнали преди три дни и хора, дошли просто за уикенд разходка. Важното беше, че имаше място и храна за нас. Моят план за всяка вечер от приключението бе: да се изкъпя (където може, иначе да се поизмия доколкото е възможно), да се изпера ( задължително) да разтегна хубаво ( задължително и много важно!) да се наям, но да не прекалявам, да изпия една бира (най-много) и да спя колкото се може повече, за да стана, колкото се може по-рано на следващия ден. Хубав план имах, наистина. Но реалността е сурова за младия, неопитен комеминеец. Почти всичко беше добре – хапнахме, пийнахме, изкъпахме се, изпрахме се и разтегнахме. Хапването и пийването ни запознаха с една малка група по Пътеката, тръгнала един ден преди нас, даже си имаха страничка „Ком-Емине Оставка, бе“. Тогава бяха и антиправителствените протести и трябваше дори и на пътеката да се усеща подкрепата на хората. Естесвено, си направихме една обща снимка за подкрепа. Чух се с Петя, да е спокойна, че съм добре и да ми каже какво са правили с Борко.
Като легнахме да спим релаността ни застигна - отвън имаше мощен купон с попфолк ( при други обстоятелства нямаше да е проблем) което леко затрудни заспиването. Това бе лека загрявка, защото малко след това, когато бяхме вече заспали едното момче в стаята, доста по-едричко от нас, изморено от пътеката, започна да хърка като карпатска мечка декември месец. И хъркането не беше такъв проблем, колкото рязкото му прихъркване, което стряскаше цялата стая и будеше всички, все едно някой цепеше дърва с тъпа брадва в средата на стаята. Но и това го преживяхме.. даже и аз захърках юнашката, пък и се наспах. Така завърши ден първи на двамата юнаци по пътеката на пътеките.

 ДЕН 2. Хижа Тръстеная – проход Витиня 60 км с 1840 м изкачване (GPS следа тук)

Общо взето казваха, че хората се отказват най-често на прохода Витиня. Може би защото тук все още не навлизат във високото било на планината, както е Етрополският и най-вече Централният Балкан. А може би просто защото е четвърти ден ( по стандартния график) ходене с тежка раница. Не знам, но нямах намерени да се отказвам, даже сутрнита се събудих по изгрев в доста добра кондиция. Нямаше болки, мускулна треска, нищо. Това даже ме попритесни. Когато Петя беше бременна, един от докторите, когото посетихме, каза нещо много мъдро „ Ако не ви боли нищо, то значи, че не сте живи, всеки човек го боли нещо“. Но в този момент, се чувствах по-жив и по- зареден от всякога, може би затова не усещах болките. Както и да е – закусихме, събрахме багажа в малките си ранички, заредихме вода и тръгнахме напред към прохода Витиня.
Ако е отворена портата към плантацията, преходът ви започва през малините, но за жалост тази сутрин не беше и я заобиколихме. Ръмеше леко, колкото да се каже, че вали, но пък беше доста приятно за утринна разходка. Цецо изглеждаше добре, не се беше оплаквал от някакви болки, предположих, че всичко е наред. Нагласата за вторият ден бе, че трябва да се издържи, защото е много ключов за целия преход. Днес трябва да изминем пак над петдесет километра, но този път с натрупата умора от вчера. И трябва да кажем на телата си, че утре няма да си легнат, ами ще е пак същото. Точно един час от прехода и вече бяхме под връх Издремец, изкачването му изискваше отбиване от маркираната пътека и беше за хора с по-лек график. Бях решил да оставя върховете за централното било. От тук са предимно широколистни гори с ниски била и могили. След Издремец излязохме на панорамната гледка“ Манастирска поляна“, която гледа към долината на Седемте престола. Силно се надявам един ден да запаля приключенската искра и у сина си, та двамата да минем пътеката и да й се насладим както заслужава.
С Цецо крачехме бодро, с добро темпо.  Исках да си спазим графика за днес и да стигнем Витиня по залез, хем да не е твърде бързо за да избегнем контузии.
Вечерта щеше да дойде подкрепата от Поп -ъп кукинг шеф Никола Крумов, а той като се „пръхне (поп-ъпне)“ винаги е с вкусна вечеря.
                На Витиня няма храна. Представлява малка барака с 3 стаи и един килер с мивка, който играе роля на баня. Затова трябваше да се подсигурим с подкрепа от Никола.

Стигнахме разклонението за хижа Лескова преди дванайсет на обед. За да се стигне до самата хижа, трябва да се отбием от билото и да се спуснем на юг около триста метра, но не се знаеше дали в момента има хижар и дали ще ни огрее с храна. Затова просто седнахме и хапнахме каквото си носим малко по-напред по пътеката, без да се отбиваме към хижата. Там Цецо сподели, че единият глезен започва леко да го боли. Не се притесних, защото при това натоварване вече втори ден е нормално нещо да се обади, но бях с убеждението, че такива травми отшумяват. До Витиня имаше още около трийсет и пет километра и още седем часа до залез. Бяхме преразгледали плана и лека полека с повече кратки почивки щяхме да стигнем. А и честно да ви кажа, нямахме много избор, защото след Лескова могила до подножието на Витиня си е дивотия- няма излаз на шосе, път или някакво село. Дори и да имаше нужда, трудно някой щеше да се добере до нас по светло.
Часовете и километрите минаваха неусетно. Глезенът беше топъл и болката явно се търпеше. Цецо беше корав и не трепваше да се оплаче. Ако бях аз, щях да омрънкам света. Като изключим глезена и натрупаната умора от вчера, болки имаше и в кръстовете на двамата. Колкото и да сме тренирани, колкото и да сме тичали, ежедневно прекарвахме по осем часа на стола пред компютъра. Сега втори ден осем часовият работен ден бе заменен с постоянно ходене. Телата ни си “пренапасваха“ костите и ставите към новото ежедневие и болките в гърба и кръста направо ни късаха.

Около три следобед едвам ходехме сковани от болка, когато в храстите, буквално на три метра от пътеката, едно дълбоко гърло изръмжа малко по-страшно от съквартиранта ни снощи. Направихме една крачка назад и после още една и вече бяхме на двеста метра от мястото. Искам да ви кажа, че вече нищо не ме болеше, всички гайки, болчета, стави си бяха на мястото и се чувствах все едно сега ставам от сън. Не знаем какво изръмжа, но звукът идваше от много дълбоко гърло. Казват, че в тази местност мечки няма, но глиган така да ръмжи не съм чувал, а в Ропотамо ги виждах почти всеки ден. Каквото и да беше не се срещнахме за негово щастие. Шегувам се, разбира се - излетяхме с двеста в обратна посока! Така малко ни се увеличи прехода, защото заобиколихме мястото с един километър встрани от пътеката, но пък адреналина вдигна тонуса и до подножието на връх Мургаш бяхме пушки! Нямаше и помен от болки в кръста или краката. Седнахме да починем и да хапнем след ободрителното разтъпкване в гората. Избрахме си една панормана поляна, която гледаше точно към Мургаш. Водата ни почти свършваше, а скоро чешма нямаше . И двамата имахме по двеста милилитра останала и силно се надявахме да намерим някъде. Все пак вече бяхме на четиридесетия километър и ни оставаха само още двайсе. След петнайсетина минути пак се размърдахме. Бяхме решили да не се отбиваме и да качваме Мургаш, а да го подсечем по  маркираната пътеката от север. Останахме тотално без вода на местността Зла Поляна(това е едно било с говеданик на него, до което има чешма, но бе пресъхнала). Следващата такава, но с вода,надявам се,беше след около час и половина по пътеката. За щастие от тук до края беше само спускане и щяхме да сме по-бързи. Изморени и жадни тръгнахме с бърза крачка напред. Цецо доста се умълча, но си помислих, че му писна да си бъбрим – напълно нормално за такъв дълък преход, все пак е дошъл да слуша и планината, а тя заслужава да се чуе. Оказа се обаче, че глезена все още го боли, даже болката се усилва.

Оставаха ни дванайсет километра до Витиня, залезът се задаваше, а с него и Никола, който щеше да ни посрещне с готова храна и провизии. С Цецо се опитахме да потичваме надолу към Витиня, за да разнообразим движението и ако може да намалим болките. Не знам дали се получуваше, но колкото по-бързо се движехме, толкова по-близо бяхме до водата, почивката и храната. След час ходене-тичане, ходене- тичане бяхме на чешмата. Този път имахме късмет и заредихме с чиста, свежа, студена, планинска водица. Напълнихме си по литър и продължихме надолу към Витиня. Оставаше ни по-малко от пет киломeтра до края на деня, а и магистралата вече се виждаше - виждаше му се края. Но проблемът с глезена не отмина. Дори походката му се промени в опитите си да го пази. Надявах се, че като почине хубаво вечерта ще отмине.
Шумът от магистралата вече беше доста ясен, а и миришеше на вкусна вечеря в главата ми. Никола звънна, че се е развихрил и вече ни чака топла леща с гъби и студена биричка. Изморени, но щастливи, че този ден приключи, пристигнахме пред туристическа спалня Витиня в седен и трийсет вечерта. Никола вече беше сложил масата, беше се запознал и с останалите комеминейци, които щяха да нощуват тук, даже се чепреха за хубaвата работа. Все пак щастието е да се споделя.
Ние с Цецо по бързата процедура започнахме да си оправяме нещата преди да седнем на масата, защото седнем ли-няма ставане. Нямаше как някой да ни накара да станем и да се движим за каквото и да е било. Аз влязох в банята първи. Изпрах се и се поизмих. Банята и цялата туристическа спалня не бяха в изрядно състояние, но имаше топла вода и подслон. Друго не ни бе нужно. Абе можеше и със студена да минем, пак щях да съм доволен. Прострях си мокрите дрехи, облякох топлите и седнах при другите навън да хапна. Вечерята беше наистина страхотна, всичко беше адски вкусно, освен защото Никола наистина готви много вкусно ( Аман! Стига съм го хвалил вече!), а и аз бях много гладен. Като седнах да вечерям си спомних за вкусните обяди от детството– цял ден копане (ама не на биткоини), на обед като ти дадат комат хляб, сиренце, два стръка праз лук, пък баба отвори два компота....леле- ядеш, та ушите ти плющят, толкова е вкусно. Затова обичам планинските приключенията толкова много – връщат ме към онова усещане за спряло време и чистота, но този път окъпано в  красиви планински гледки. Само затова си заслужава.
Хапнахме, посмяхме се, поговорихме за пътеката и легнахме в палатката да почиваме. Цецо вече беше на кантар дали ще продължи. Глезенът вече беше малко надут и си казахме сутринта да го видим и да решим. Така завърши вторият ден от приключението Ком-Емине.

Ден 2 в снимки

ДЕН 3. Проход Витиня – хижа Момина поляна 50км 2300 м изкачване (GPS следа тук)

Събудихме се в седем от миризмата на пържени филийки. Шеф Никола за втори път ни посреща с трапеза. Утрото беше много хубаво, но не и за Цецо. Глезенът му беше все така подут и болката не беше отминала, а уви- сега студен явно се усещаше още повече. Цецо реши да прекрати участието си в таз годишното издание на КЕ точно тук и сега, по причини, които и той не можеше да промени. Ситуацията не беше приятна, но Цецо не трепна, както винаги.
Хапнахме филийкии, взех си две с една бучка сиренце за по-късно, заредих провизии за днес и за утре до обяд и бях готов за отплаване. Благодарих за всичко на двамата юнаци, прегърнахме се и аз отпраших с бодра крачка по пътеката в посока прохода Арабаконак.

Третият ден от прехода е и тъкмо тук започва да става интересен. От тук до Бузлуджа пътеката минава през множество високи и ниски върхове и почти навсякъде е буквално по билото. Планът за днес беше да стигна за обед до хижа Кашана, да хапна и ако времето позволява да продължа до хижа Ехо или хижа Момина поляна. Много исках Ехо, но каквото такова – и утре е ден. Ако успея Ехо нямаше да се налага да се отделям от билото, защото Момина Поляна е триста метра по-ниско в посока север и отбива от маршрута.
Към  девет вече се бях отдалечил от гората около Витиня и спрях за кратка почивка на прохода Арабаконак. Седнах да разгледам паметника, като един истински историк, заспивал на първа точка на всеки урок по история (буквално  на всеки). Месттността е пропита с доста кръв от битките за Освобождението.  От Арабаконак вече беше само изкачване до билото. Трябваше да намеря една скрита чешма, та да имам достатъчно вода до Кашана. Намираше се  до една стара ферма и не се лутах много.  След трийсет минути стабилно изкачване бях на знаменития фургон с надпис „ двайсе метра, ляво през копривите“. Това е една точка от маршрута позната по фургона, който се намира там и съответно надписа на него. Той упътва накъде продължава пътеката, защото отпред има голямо поле, обрасло с коприва и след това гъста гора, през които пътеката е трудно откриваема. Или е била, защото сега коприва почти нямаше и маркировката беше добра, но това не попречи да се объркам, разбира се. Мисля, че това беше единствения път, в който се наложи да е връщам заради изгубване. И  да отбележа-цялата пътека е маркирана много добре. Благодаря на всички замесени в това.

Десет и трийсет вече бях на билото. Минах само минутка през Паметника на Загиналите воини и продъжих. Етрополският балкан е изпълнен с много живот и същевременно с тежки, съдбовни спомени. Достъпен е и с автомобили, затова и срещнах доста хора. Предимно бяха берачи на боровинки, понеже билото е отрупано с такива. Вчера преходът ни преобладаваше в гора и жегата не беше фактор, но сега бе ред на билото и жаркото августовско слънце. Обичах и горската прохлада и слънцето в очите ми. Всичко беше част от приключението.

Да се върнем малко на Етрополският Балкан –  емблематичните върхове тук са: Бабите ( Челопешка и Етрополска), Мургана и Мара Гидия. Но най-впечатляващата природна забележителност, която се вижда от етрополското било, не е дело на природата. Това е рудникът „Елаците“. Нямам данни колко е голям всъщност. Но размерът му е впечатляващ, пък дали с хубаво или лошо, това е загадката. Като го видиш, се плесваш по челото и си казваш „Б@хМ@@му“. Тук ще отворя още една скоба, да засегна темата за рудниците и мините.
Колкото и да обичам природата, няма как да пренебрегна факта, че и аз ползвам техника като: телефон, камера, кола и всякаква електроника, която се нуждае от металите в нашата Земя. Колкото и да ми е болно да гледам тази адска дупка, (като порта за Ада), не мога да кажа нищо, защото същата тази дупка я снимах с телефона, който е направен, благодарения на металите извадени от там и от всичките такива дупки по света. Едиственото, което мога да помоля вас и си обещая на себе си, е да рециклирам колкото се може повече, да използвам старите си неща, колкото се може повече;  когато нещо се счупи, по-добре да го оправя и да си го ползвам колкото може повече, вместо да го хвърля и да си купя ново; да не си купувам излишни неща, с цел само да нахраня окото, защото нямам нужда от тях. Така може би ще направя нещо наистина смислено, вместо да пиша незначителни думи ( които ги пиша на лаптоп, които пак е продукт от адксата дупка). И те така те. Това е животът, дано го направим по-добър.

След гледката към „Елаците“ отворих крачката, дори потичвах на места. Беше много приятно, чувствах някакъв прилив на енергия, а вече бях минал двайсет километра. До хижа Кашана оставаха около седем равни и спускащи се километра, които мислех да изтичам. А и нямах много избор, защото ми привършваше водата и не исках да се влача като народна песен горе на жегата, без вода. Точно преди спускането към Кашана ми звънна Сашко, а.к.а. българският Естебан, бившият гуру в алпинизма и катереното, минал КЕ сам с лисиците. Тая година на Сашо му се бяха родили близнаци, „RIP“ Сашо, липсваш ми брадър 😊, някой ден ще се видим пак. Та, звънна да види как сме с Цецо, докъде сме и как се чувстваме, обаче Цецо го нямаше вече.  Споделих му какво е станало, той веднага ме успокои и след това моментално мотивира с думите „ Да не си посмял да се отказваш....  Нали се сещаш, че такава отпуска, жена ти няма да те пусне следващите трийсет години, няма да има втори опит“ Прав беше, мамка му, прав си, Сашооу. Чуствах се в добра форма и нямаше и нотка за о т к а з в а н е. Все пак оставаха още седем дена и 490 километра.
Изтичах последните километри до Кашана, все беше само спускане 😊. На хижата ме посрещна Валери, и той беше тръгнал по КЕ, но с по-бързо темпо от моето. Беше нощувал тук предната вечер, а са тръгнали с  неговия другар в събота, същата сутрин както и ние. Просто не сме се засекли, защото са спали в старата хижа Ком. Валери беше останал един ден на Кашана заради болки в глезена, а неговия приятел е продължил напред с идеята да се засекат някъде по трасето на един от следващите етапи.
Хижарят беше слязъл за провизии и трябваше да го изчакам, защото нямах храна. Минаваше един часа следобед и не ми се чакаше много, защото исках да стигна поне до Момина Поляна днес. Валери ме черпи две варени яйца, но не ми бяха достатъчъни. Тъкмо бях решил да продължа и да черпя от запазите си, когато хижарят спря пред хижата. Реагира мигновено и след десетина минути вече хапвах бобче и салатка. Повторихме менюто, заредих вода и бях готов за тръгване. Сбогувах се с Валери, като си пожелахме успешно завършване и до нови срещи по пътеката.
Обяда беше стабилен, но и изкачването след Кашана също. Право нагоре към билото посока връх Свищиплаз. Преди години съм бил на Свищиплаз и този път просто го подсякох от север. По подсичащата пътека беше доста оживено. Имаше стадо коне, а една кобилка с малкото си, на фона билото на запад, беше картината, която си представях като чуя думата „бИло“. Беше много красиво, отделих си време да им се полюбувам. Цялото било не беше за изпускане, подухваше леко и беше само за мен. От тук, чак до Мазалат беше само билен преход, като изключим спускането до хижа Тъжа. Смятах да му се насладя изцяло.
Денят напредваше, до хижа Ехо остава поне още двайсет и пет километра, а хижа Момина поляна бе на по- малко от десет. Една стара травма, така наречения Илиотибиален синдром (ITBS), болка в едно сухожиле, от външната страна на коляното, спомогна да взема бързо решение къде ще завърши днешния ден. Звъннах на хижаря на Момина поляна, да предупредя и да попитам, разбира се, дали може да спя там. Хижарят бе истински хижар. Щом ми вдигна, беше ясно, че не е на хижата, защото имаше обхват, а от пътеписите казват, че около и на самата хижа  няма. Малко се притесних от факта, но човекът бе така добър да ми обясни как да вляза, къде има храна и напитки и къде да спя. Спомена, че в хижата са отседнали в момента негово приятелско семейство и ако имам нужда от нещо да се обърна към тях. Като го попитах за цени, каза здраве да е! Просто как да не му оставиш всичко, което имаш?.

Ден 3 в снимки

В шест и трийсет вечера вече бях пред хижата. Там бяха и другите гости. Споделих им за разговора с него и те бяха така добри да ми помогнат с настаняването и храната. По процедура, аз започнах с миене, пране, и разтягане. Все още имаше слънце и си свърших задачките пред хижата. Помолих ги само за възможността да пратя едно текстово съобщение до Петя, да знае, че съм добре, защото моят телефон тук нямаше никакво покритие, а един от гостите провеждаше разговор без проблем. Написах съобщението, за нула време хапнах няколко лещи и се качих в стаята. Оправих си багажа за сутринта, благодарих на хората за отзивчивостта, оставих парички за хижаря и си легнах доволен. Така красиво и скромно завърши ден три от прехода Ком Емине.

ДЕН 4 Хижа Момина поляна – хижа Добрила 60 км 2400 м изкачване (GPS следа тук)

 

За ден четири планът ми беше да стигна до хижа Дерменка. Не бях казал на много хора за Ком-Емине, особено на семейството. Бях помолил и Петя да не казва на техните, защото не исках да всявам смут, пък и да се притесняват за мен заради моите приключенски идеи по планините. А и като по-възрастни хора е нормално да се притесняват и те, и моите родители, та исках да им спестя това. Не го правя да доказвам нищо на никого, просто обичам планинските приключения. Помагат ми да избягам от рутината на забързаното ежедневие, да не говорим за досега с природата. Просто излизаш от матрицата и си част от един по-голям жив организъм, по-велик от теб. Това не всеки го разбира, така както аз. Но все пак тя сподели на техните какви ще ги върша. Тъст ми като разбра, много се зарадва. Ние с него сме най-големите фенове на Божо и неговите приключения и постижения, а Ком-Емине, като най-голямото и за двама ни бе нещо велико. Тъст ми е много добър бегач, дори и сега на 68 г бяга поне 5 дена в седмицата по 6 км с денивелация. Не знам как съдбата ме събра с такъв тъст, но говорим на един език. Обади ми се с предложение да ме подкрепи в единя от етапите. Много бързо се разбрахме, без много приказки.  Уговорихме се да ме чака на хижа Тъжа на ден 5-ти от прехода и да стигнем заедно до края на скороходната част – хижа Бузлуджа. Обаче аз нямаше как да помогна с транспорта до хижата,  трябваше да се оправя сам ( жена ми после ми сподели, че толкова се ентусиазирал от това, че извадил всички възможни карти на района, които имал и проучвал в детайли няколко дена всичко за прехода до Тъжа и след това). Абсолютно го разбирам – Ако на мен след време, Борко ми се обади и ми каже „ Тате мисля да мина Ком-Емине, или Е4, или някое друго приключение, искаш ли да дойдеш с мен?“- сигурно ще ревна, няма да кажа даже и „чао“ от бързане и ще тръгна веднага. Разбирам напълно ентусиазма му и се зарадвах, че ще дойде с мен.
Събудих се преди изгрев. Имах един кроасан с шоколад за закуска и кисело млекце. Събрах раницата, напълних вода и тихо се изнизах от хижата. По изгрев бях на билото, пътеката излиза точно на чешмата „Петте чучура“. Има пет чучута и от всичките тече изворна вода. Сутрешната роса вече беше намокрила маратонките ми обилно, но това въобще не бе проблем, защото се бях омазал много хубаво с вазелин по краката и нямаше никакво значение колко вода ще влезе в маратонките. След чешмата, на изток се вижда един много широк връх, билото му бе като футболно игрищe- това бе връх Вежен. Погледнат от тук бе много впечатляващ. Няма нищо общо с малките билни гърбици досега. Имах много време да му се любувам, защото бе поне на десетина километра от мен. Изобилие от гледки, където и да погледнеш, душата беше в Рая. Бях сам, нямаше никой на километри или поне не се виждаше, сам с всички прелести на пътеката. Едно нещо само ме сваляше обратно на земята- болката в коляното. Колкото повече натисках на изкачванията, толкова повече тя се усилваше и напомняше за себе си. Хубавото беше, че познавах тялото си, познавах и болката и бях почти сто процента убеден, че дори и да се засили ще завърша.
Болката ме дъжеше в умерено темпо, защото като съм сам бързам. Трябваше ми една идея по-бавно темпо, за да избегна по-големи травми и тя бе моя пейсър, който ми даваше добро темпо. И нагоре, и надолу. На самият връх срещнах двойка мъж и жена. Поговорихме си някой друг километър. Бяха оставили децата си при баба и дядо и се бяха изстреляли към Вежен да си починат от забързаното ежедневие на долната земя. Това бяха и последните хора, които срещнах до хижа Ехо. От тук ясно се вижда връх Юмурука и Козя Стена (следващата ключва точка за днес). Много исках да мина през Юмурука, но на върха щях да бъда най-рано след два часа и половина, което бе около един и половина следобед. Това, плюс обяд на хижа Ехо, щеше да ме забави и да оксънея до хижа Дерменка. Не че можех да преценя точно времето си до края на днешния етап, но гадаех по табелите.
На спускането от Вежен потичвах и до връх Юмурука през трийсет минути спирах да разтягам. След върха беше почти идеално равно чак до подножението на Юмурука ( като го гледаш от Запад, Север-Запад прилича на юмурук, като ребрата и улеите му от север наподобяват свитите пръсти) и нямаше напрежение в коляното. За жалост в един бях пред върха и глада и болката си казаха думата, затова подсякох от север. Сега можех да използвам времето към върха да хапна и да си почина повече на хижата. След двайсетина минути бях пред вратата на хижа Ехо. Почуках учтиво и влезнах вътре. За мое голямо съжаление хижарите бяха слезли за провизии и нямаше ни хора, ни храна. А и малкото ми останали елфски питки бяха хванали плесен от топлината на гърба ми, та бях останал почти на нула с храната. Следващата храна беше в хижа Козя стена, която по табела е на два часа и трийсет минути. Ако се водех по графика ми до сега  спрямо табелите, това разстояние трябваше да е не повече от петдесет минути или една трета от написаното. Без да го мисля много тръгнах по маркера към следващата хижа. В главата ми бяха само лещи, салати и ПКС. Не мога да обясня защо, но през целия преход веднъж не ми се дояде месо. И така, настъпах здраво и в два бях пред хижа Козя Стена. Преходът между двете хижи е много интересен и живописен. Също така и добре маркиран. Районът е доста популярен, защото изходната точка е Беклемето, което се достига до почти равна пътека, подсичаща красивите била. Много красив еднодневен преход.
Озверял от глад заварих поне двайсет човека пред хижата на терасата да си хапват приятно. Времето беше страхотно и хората не бяха пропуснали да му се насладят. Шмугнах се вътре, но за моя голяма радост хижата не предлага храна до пет следобед, т.е. храна щеше да има за мен чак след три астономически часа. Единственото, което можеше да се яде са кроасани и солети.#еб@си..Следващото място с храна беше чак Орлово гнездо, но като гледам последните две хижи какво ядох, по-добре да вкарам малко калории, че не се знае кога пак ще се яде. Хапнах кроасан със солетки, имаше обхват около хижата и се  видяхме с Петя и малкия с видео връзка за малко, защото започнаха много да ми липсват. Преди да тръгна за прехода Борко тъкмо беше научил какво да прави с баланс колелото и на улицата пред къщата на техните хвърчеше напред- назад като една малка,щастлива, зелена буболечица с неговата неонова касчица. Много ми липсваха и двамата. Но нямаше какво да чакам повече, а и като няма храна тук да продължаваме напред. Заредих вода до горе, че до Орлово гнездо вода няма, и тръгнах напред. Следобедната жега направо смъкваше кожа. Намазах се с крем Бочко по всички голи части от тялото ми, които слънцето напичаше. От крема и от загара ръката ми се виждаше виолетова на слънцето. Печеше здраво. На Беклемето вече направо не се траеше. Мисля, че имах и кратки халюционации от жегата и спрях за момент преди шосето да си поговоря с някой от преминаващите туристи, ей така малко да се освестя. Имаше доста хора, които идваха от и към Козя Стена, та имаше кого да заприказвам. На Беклемето се появиха и мухите. Там не можех да преценя кое е по-дразнещо- мухите или багерите, които правеха път през нищото. Не, те не правеха път- просто копаеха и подравняваха горе-долу равното било. Абослютно безсмислено, защото така или иначе може да минеш с почти всеки автомобил през този участък. Но това от своя страна, също не е нужно, освен при спасителни операции и други крайни моменти. Гледах да не се мотам при багерите, намазах се още веднъж защото дясната ми ръка продължаваше да лилавее и ускорих темпото да отмина пепелта и мухите. В жегата водата бързо свърши. В четири следобед вече бях на Орлово гнездо с празни шишета. До Дерменка имаше по-малко от час. Чувствах се доста добре, въпреки болката в крака и започнах да се мисля дали няма да успея да стигна до Добрила днес. Много блазнеща идея, знам, че и утре е ден, но днешният беше много хубав и топъл, можеше и да е малко по-дълъг. Дерменка се оказа доста близо, нямаше пет часа все още, имах три шишенца вода (1,5 литра) и набързо реших казуса. Ще гоня Добрила днес. По табела до хижата  има два часа и половина, което значи около час и половина за мен, ако няма проблеми по пътя. Преходът до там беше изцяло в гора с огромни, мистични широколистни и иглолистни дървета. Оцветена от цветовете на залеза, беше като гора от приказките. Дори малко плашеща на моменти. Чуваха се шумове от движение на нещо/някой в далечината без гласове. В главата ми бяха всякакви зверове и глигани, но като се приближих бяха просто крави пасящи си тучна, зелена тревица. Не пропусках да поздравя, нали съм учтив, а те даже не ме поглеждаха. Нищо, бях свикнал вече с тяхната липса на елементарно възпитание! Личеше си, че ми се приказва вече, бях се наситил на мислите си. Планината е страхотен слушател и събеседник, но имах нужда да поговоря с някого. Пеех песни и пращах видеа за Борко. Заради него не спрях с пеенето. Той е най-верният ми фен. Като беше на една и половина го успивах един следобед с песнички. Детето още не говореше, но с мъничките си красиви ръчички ми запуши устата, само и само да спра. Обърна се и заспа. Да се смееш ли, да плачеш ли…Ей такива мисли ме съпровождаха през целия ден- за него и за смешките, които ни е правил.
Разполових пътя до хижата. Вече бяха само високи борове около пътеката. Иглолистните гори придават една чистота и мистика на Балкана. Ако сте обикаляли някои от язовирите в Родопите, там целият район е така. Високи борове, ниска растителност между тях, сякаш някой я коси тая пуста трева, завършващи в язовира. Абсолютна чистота.
Точно в този момент срещнах Иван Христанов с голямото му прекрасно семейство, които правеха маршрута заедно. Много беше приятно да повървя до края с тях. Поговорихме си за Ком-Емине, за природата, за приключенията на Божо и за храненето. Малката дъщеричка на Ванката беше така добра да ме почерпи с един бар, който лично те си произвеждат ( Оля Лея или Holya Leya). Направени специално за приключения, баровете и хапките, които правят са изцяло от натурални продукти с пробиотици за пешеходци/бегачи/байкъри и всякакви, които имат нужда от добри калории в приключенията си. Да си призная от тогава до сега вкъщи винаги имаме по една торба от техните лакомства и не пропускаме да се заредим, всеки месец вече. Вкъщи много ги обичаме, а и на мен са ми много удобни като забегна в гората.

Ден 4 в снимки

В сладки приказки около седем вече бяхме на хижа Добрила. Дойдох тук за първи път и бях впечатлен. Обстановката е много уютна и хижата е доста модернизирана, в сравнение с останалите в България. Направо си беше хотел. Детски кът, голяма веранда, футболно игрище, хубави стаи, отделни апартаменти за семейства с деца, хубави бани, перални, и страхотна кухня. За всичко това, цените не бяха никак високи. Беше наистина хубава хижа и се радвам, че не останах на Дерменка. Почивката започна със стандартните операции, къпане, пране и разтягане. Трябваше да наблегна на разтягането днес, че утре изкачванията и слизанията щяха да са с по-голям интензитет от досегашните. Утре беше денят за най-красивата част от прехода, т.нар. „Траверс Добрила- Ботев“, който преминава през няколко по-остри върха, места обезопасени с парапети,  места с технични изкачвания и спускания и разбира се преминава през най-високата точка от маршрута – Връх Ботев. А и прогнозата за утре беше малко по-цветна и шумна ( буря и гръмотевици от сутринта). Трябваше да разтегна хубаво, защото утре болното коляно със сигурност щеше да закрещи някъде по траверса.
Настаниха ме в обща стая с осем легла. Едното беше заето, но човекът го нямаше като влязох. Исках първо да се прирготвя за утре и тогава да вечерям, все пак съм едно енергийно барче напред от Ванката. Изкъпах се и се изпрах. Радиаторът в стаята беше топъл и наредих на него мокрите си дрехи. Точно се облякох и гостът се появи. Това беше и първата ми среша със Стефан. Стефан е момчето, с което Валери от хижа Кашана бе тръгнал да измине Ком-Емине за под десет дни. Заговорихме се и се оказа, че имаме доста общо, освен пътеката. И той див за връзване бяга по нощите и когато може по пътеките на Витоша. Стефан чакаше Валери на хижата, но се оказа, че той и днес няма да се появи. Проблемите му се засилили и решил да прекрати на Беклемето. Но като добър другар е щял да помогне на Стефан да завърши с подкрепа по трасето с кола на няколко места. Със Стефан доста обсъждахме ситуацията за утре, той щеше да гони Шипка, а аз скомното хижа Тъжа. Бях се разбрал с тъст ми там, а и честно казано не ми се бързаше. Стефан прецени, че няма да тръгне заради времето ( добре направи, после ще видите защо), а аз бях твърдо решил да опитам. По прогноза бурята беше за 11 часа преди обед, така, че прецених, че има шанс, ако стана рано да съм вече след Ботев в 11. Хапнахме вкусно бобче с ПКС, аз взех един сух пакет за сутринта и тръгнахме да се качваме към стаята. Точно тогава пак срешнах Ванката, който не пропусна да ми зареди десетина от супер вкусните им барове, ей така, да си имам. В Балкана срещаш страхотни хора и още по-страхотни, които ти дават храна. Зареден с барове и ентусиазъм легнах рано, с надеждата да стана рано и да изпреваря бурята. Така завърши пореднията страхотен ден по пътеката.

ДЕН 5 Хижа Добрила – хижа Тъжа 29 км 1600 метра изкачване (GPS следа тук)

Няколко пъти се будих, но ставането беше в пет и половина по аларма. Цяла вечер светкаше и гърмеше. Хайде сега се наспи, като знаеш,че това същото ще те гони на сутринта... Шегувам се, проблеми със съня нямам, не съм и имал. Коляното беше добре, но ми беше ясно, че днес ще бързам и няма да има кой да го пази. Има го, няма го, бурята идваше. Закусих и започнах да си глася багажа. Прибрах набързо раницата, повечето неща бяха заредени от вечерта, напълних шишета и тръгнах на изток от хижата, право към връх Амбарица. От хижата до върха е постоянно изкачване за около половин час/четирдесет минути. На върха бях по изгрев, но игрев нямаше, а само облаци. При ясно време гледката от върха на изток е разкошна- вижда се тясното било с пътечката, на фона на няколко остри върха и огромното високо плато на връх Ботев. Просто е страхотно, но днес нямаше да го видя. Не спрях и за минута на Амбарица, а хванах билната пътека по траверса. След около половин километър вече всичко потъна в мъгла , нямаше била, нямаше върхове, видимост двайсет метра. Липсата на гледки плюс росата ми дадоха добра мотивация да съм по-бърз и да не се мотая. Тази част от прехода, може да се нарече и най-технична от гледна точка на леките катерения и откатервания на няколко места от по 10-30 метра. Разбира се, всички подсигурени с парапет, за да се избегнат инциденти. Бях избрал хубави маратонки, предназначени за така наречените „Скай“ състезания ( провеждат се в региони със по-стръмни и технички изкачвания и спускания и понякога тесни върхове/ръбове), които не се хлъзгаха дори и на мокрите камъни от росата, но същевременно се усещаха доста приятно по крака. Това беше вече петото утро с мокри крака, но благодарение на вазелина, всичко беше наред и нямаше щети по ходилата. Движех се добре и около осем подминах емблематичният връх Купен. Все още беше гъста мъгла и все още тревата бе все така мокра, но нямаше признаци за дъжд или буря. Подкрепих се с две барчета от супер вкусните на Holya Leya и продължих към връх Кръстец. Пътеката се виеше все така по билото, а острите гърбици сякаш изникваха пред мен изпод бялата мъгла. Всяко време си има своя чар, тези моменти разкриваха красотата на мъглите. За жалост имам много малко снимков материал от този ден, но успях да запечатам няколко бързи кадъра в мъглата. На връх Кръстец бях точно в девет часа. Всичко вървеше добре, коляното се обаждаше бегло, но водата ми почти свъши, беше останало само едно шише, а не знаех колко ми остава до заслон Ботев. Видях на картата отбелязана чешма на следващия връх Костенурката, от юг. Засилих се натам да я потърся, но там нямаше и помен от чешма, камо ли вода. Шишетата ми бяха празни вече. Трябваше да издържа до заслон Ботев, а и нямах избор. От тук до заслона мъглата се сгъсти и единствената ми гледка бяха коловата маркировка и зелената трева. Нищо друго. В десет и десет бях пред заслон Ботев. Много симплатичен заслон, бих казал даже хижа. Още от далеко се забелзва,че се поддържа добре. Дори като пристигнах тъкмо сменяха една тръба за водоподаването и бяха спрели водата. Това е като вица за глухата акула и свирката без топче. Все не оцелвах момента. Хижаря каза, че трябва да изчакам около час, защото сега са започнали или да тръгвам към връх Ботев направо и там да търся вода. Реших да тръгна, и точно прескачах оградата, когато хижаря се провикна да проверя в тоалетните дали има вода, по принцип оставала по тръбите и можело да има около два литра. Тоалетните бяха външни, но добре направени с отделни мивки с чешми към тях. Е тук вече късмета се обади и напълних три шишета. Изпих едното преди пътеката за връх Ботев. В единайсет точно бях и на Ботев. Еха, кеф! Стигнах Ботев вече, не мога да повярвам, че това се случва, бях минал над 230 километра по билото на Стара планина. Тъкмо се зарадвах и свирката ми пак остана без топче. Капнаха няколко капки от небето и сякаш то се разцепи- от него буквално се изля на-силния дъжд, който съм виждал в живота си. Нищо не гърмеше, но предвидливо бях изключил телефона си и го бях пакетирал в едно пликче. Не ме притесняваше дъжда и без това краката ми бяха постоянно мокри, какво щеше да е по-различно. По- ме притесняваше как се движи тъст ми и дали е стигнал хижата преди дъжда. Бях го предупредил да е по-рано там, да изпревари дъжда. Все пак беше сам. Ако трябва да съм честен, доста се притесних за него. Нямаше време за губене и в това красиво време отворих крачката още повече, да стигна Тъжа колкото се може по-бързо. От Ботев на изток пътекаката започва със спускане и след това преминава през билните малки връхчета до връх Юрушка Грамада, от където е спускането на североизток към хижа Тъжа. Може малките върхове да се подсекат/заобиколят по равен коларски път, но той е по-обиколен, абе кой както му душа сака.

Ден 5 в снимки

Моята душа искаше само това, което се случваше над главата и да спре. След като слязох от върха дъждът прерастна и в гръмотевична буря. Тук вече бях притеснен и за себе си. Отделих се от жалоните (коловата маркировка) и слязох на коларския път. Прибрах щеката ( ползвах само една щека, нещо не ми е удобно да ходя с щеки като цяло) и вдигнах темпото, доста. Целият участък го тичах, защото гърмеше, светкавиците бяха в радиус по-малко от километър. Точно преди спускането към Тъжа, на връх Юрушка Капа, срешнах една малка група. Бяха такива веселяци, смееха се с пълно гърло, все едно бяхме на Нос Емине и си плацикахме крачката. Поздравихме се, видяха стресната ми, изнемощяла физиономия, пожелаха ми всичко добро и вярно, когато някой ти го желае истински, се усеща. Дойде ми един вътрешен мир от нищото. Смирих се, продължих към Тъжа, но вече спокоен, че няма ме светне нищо. Още повече се успокоих като видях и хижата. Бяла къщичка в ниското със сиво покривче. Оставаше ми не повече от трийсет минути до подслона. А един господин на съседния склон бръмчеше с малък мотопед, въобще не го интересуваше факта, че между мен и него паднаха няколко светкавици. Виждаха се доста отчетливо, вече радиусът не беше километър, със сигурност. Както и да е, това са бели кахъри, нали съм спокоен вече. На фона на хубавото време и факта, че бях ускорил темпото коляното вече се обаждаше много сериозно. Имах притеснения, че днес ще е краят на прехода.
Хижата вече не бе малка къщичка в ниското, а се виждаше ясно и с хората пред нея. Пътеката минава през някаква изоставена барака, в която се бяха настанили стадо крави. По балкана масово си обикалят свободно крави. Краварите ги напъдват края на април месец нагоре и ги оставят там цяло лято. По-късно ми обясниха, че това се прави с цел усвояване на субсидии по европейска програма. Аз си я кръстих „Европейска програма свобода за кравите“. Няма значение, животните си правят Ком- Емине всяко лято, където и колкото от маршрута си искат.
В дванайсет без петнайсет бях пред хижата. Точно тогава чух познат глас“ Ей го нащо момче, хижарят каза, няма как да е тук преди два, ако е тръгнал в шест от Добрила“Беше тъст ми. С ръка на сърце ви казвам, че това е моментът, в който най-много съм се радвал, че го виждам. От една страна се радвах, че той е добре, а от друга, че и аз не светя. Прегърнахме се и се поздравихме, а близо до легналите крави, в съборената барака падна една светкавица, точно откъдето бях минал преди пет минути. Той сподели, че е пристигнал час по-рано и дъжда не го е сварил. Бях много изморен, но адски щастлив. Прогнозата за утре беше доста по-добра, а и вече слизахме на малко по-ниско и дори да завалеше имаше къде да се скрием.
Настанихме се на бърза ръка и седнахме да обядваме. Това е хижа, братко, с истински хижар - в дванайсет на обед има всичко за ядене. Да не подчертавам, че човекът е с протеза на единия крак и върти хижата сам. Да си хижар не е лесна работа , дори и с два крака. Много уважавам борбените хора, които въпреки трудностите, не спират. Голямо уважение за този силен дух!
Преходът за днес приключи много по-рано от предходните дни. Но всичко беше по план. Слеобедът щеше да бъде уползотворен със здрав сън и значително количество калории. Щяхме и да поговорим хубаво за изминалото досега и това, което ни предстоеше утре. А и дрехите ми, раницата и провизиите бяха много мокри от силния, продължителен дъжд. Хижарят бе така добър да запали печката в столовата още по обед. Та нахвърлих всичко мокро около нея и отидох да дремна. След дрямката се наслаждахме на хубавото време ( вече) и си говорехме за утрешния ден на  фона на Стара Планина. Вечерта хапнахме, пихме по една биричка, нагласихме багажа за утре и легнахме да спим. Така завърши и епичният ден пети от одисеята Ком-Емине.

ДЕН 6.  Хижа Тъжа – хижа Бузлуджа 49км 1500 метра изкачване (GPS следа тук)

Станахме в четири и половина. Трябваше в пет да сме на пътеката. Днес прехода минаваше през връх Русоватец, Пеещите скали, хижа Мазалат, хижа Партизанска песен, Шипка и трябваше да завърши на хижа Бузлуджа. Планът беше до дванайсет вече да сме минали хижа Мазалат за да не сме на билото следобеда, понеже прогнозата пак беше шарена и не се знаеше дали няма пак да ни гърми над главите.
Закусихме по един сандвич и тръгнахме покрай реката на изток. Долината на реката свързва село Тъжа от юг с град Априлци от север по макадански път. Самият път се използва активно от местните, едно от разклоненията му се качва на билото на изток и стига чак до връх Голям Кадемлия ( най-високият връх в масива Триглав).  Това беше и нашата посока, точно след почивната станция на МВР в долината пътят се разклонява наляво и започва изкачването към върховете. Благодарение на постоянното, равномерно изкачване на билото вече се бяхме стоплили. На гроба на дядо Фильо бяхме около седем и половина (Дядо Фильо е бил настигнат и убит на мястото на паметника от османците през 1876г. Той е бил ръководител на Априлското въстание в село Кръвеник, което се намира на север от билото). Спряхме да хапнем по един бар и да пийнеем водица. А и гледката към връх Ботев не бе за изпускане. Заслужаваше да го погледаме малко. Имаше си и малко бяло шалче, овило се точно под „ракетата“. Беше много красив.

Ден 6 в снимки

Тръгнахме от гроба в осем. От тук ни предстоеше кратко изкачване до връх Русоватец, който бе и най-високата точка за днес. След около трийсетина минути вече бяхме на върха. От тук до хижа Мазалат оставаха само малко незначителни изкачвания и гледката беше уникална. До Мазалат на дясното ни рамо бе кацнал северния склон на Триглав. Истински шедьовър на майката природа. Напред се виждаха вече Шипка, Бузлужда и вятърния парк на връх Бедек, като последен в картината. В правилна посока бяхме 😊. Тъст ми се чувстваше добре. При мен обаче нещата не бяха много розови. Все едно някой ми беше натегнал сухожилието от външната страна на коляното толкова, че буквално се чуваше как скърца при свиване и разгъване. А как се усещаше на всяка крачка, само комеминееца си знае. Спирах през трийстина минути да го разтягам, защото нямаше какво друго да го облекчи. Вчерашният преход го беше напрегнал до предела му. Добре, че точно днес бяхме двама да си регулирам темпото и да не бързам. Пък и нямаше значение кога ще стигнем Бузлуджа, просто като стигнехме Шипка трябваше да звъннем на Никола да тръгва от София, та  да не се чакаме един друг и да пристигнем заедно  на хижата.

Целият регион около Мазалат изключително пленяващ, затова и самата хижа търпи такъв човекопоток. Заслужава си да му отделиш два дена. Нашият път минава и през една от атракциите на региона, „Пеещите скали“ – Скален феномен, който при по-силен вятър пее песента на Балкана. Представлява издигната скала, през която минава и пътеката. Преминавайки през нея, вятърът издава интересен звук. Послушахме малко, па продължихме към Мазалат.
На хижата бяхме около единайсет часа преди обед. Не бяхме гладни все още, трябваше ни само водица, но за жалост пак акулата ми бе глуха. И тук правеха ремонт на водопровода точно като дойдохме ние. Бях свикнал вече, добре, че в региона има чешми, та щяхме да изкараме до следващата вода ( по спомен бе след половин час). Починахме си малко пред хижата да си поговорим с хижаря. Сравнително младо момче ( може би колкото мен или по млад) така добре сложен, който ми направи много хубаво впечатление с това, че беше много усмихнат. Предолжи ни да влезем да хапнем , но ние отказахме и продължихме по пътя си. От Мазалат пътеката е предимно през гора и идеално равна. Нямаше вече изкачвания, чак до Узана. Сега, като бяхме изпълнили първата част от плана и не бяхме по билото, си ходелме спокойно, наслаждавайки се на гъстата гора и мислейки за вкусна супичка на Партизанска песен и заслужена почивка за обяд. Тъст ми държеше добро темпо, като се има предвид, че не е ходил толкова дълго до сега. Бяга редовно, но не е имал планински преходи от над четиридесет километра. Беше в страхотна форма от бягането.
До Мазалат не срещнахме много хора, само една малка група от „наборки“ ( така нарича тъст ми по-възрастните планинарки, които реално са му набори), които отиваха към Русоватец и Голям Кадемлия в обратна посока. Той така си им казваше :Здрасти наборе, наборке, но се изненада, когато една дама го поздрави първа със същото“ Здравей наборе“ и той рязко и върна „ че ти от къде знаеш кой набор съм“, а възрастната дама без за миг да се колебае отговори: „ знам, 52-ри“. И двамата бяхме шах и мат, жената позна, виждайки го за пръв път в живота си. Ей такива чудни неща се случват по планините и все с чудати хора.
След два часа през гората вече бяхме на хижа Партизанска песен. Страхотно място за разходка с малки деца. Достъпно с автомобил, с широка поляна и шарена сянка за почивка. Щастието ни личеше още от вратата и веднага можеше да познае човек, че сме тръгнали по маршрута на дружбата. Поръчахме си супички и седнахме доволно с по няколко сока да ги дочакаме. Тогава хижарят се появи изневиделица с една тетрадка. Помоли ни да се запишем в нея и да оставим послание. Това беше партизанският лексикон на всички комеминееци, минали през хижата. Много приятна традиция.
Хапнахме, починахме си, разтегнахме малко на поляната и хайде пак.

От тук до Шипка беше много трудно за мен. Няма да изпадам в подробности за тези десет километра, но коляното ме болеше ужасно много. От болката започнах много да го пазя и пренасянето на тежеста на десния крак премина към щеката, ползвах я като патерица. Реално щеката играеше роля на десния ми крак. Темпото не намаля и около четири следобед бяхме на Шипка. Вече бяхме минали повече от трийсет и пет километра и ни оставаха само още четиринайсет до края на деня и на пешеходния туризъм за мен по Ком-Емине.  Намерихме си едно местенце със сянка и седнахме буквално на пътя за Бузлуджа да си почиваме. Коли минаваха, пушек се вдигаше, но почиквата си е почивка и на полеви условия. Чухме се и с Никола, предвидливо вече беше тръгнал и щяхме да се засечем около хижа Бузлуджа. Сега оставаше и ние да се извлачим до хижата, но на мен никак не ми се тръгваше. Преди да тръгнем пак разтегнах хубаво, опъвах го това коляно на всички посоки. Но оставаше един последен напън. Не съм мазохист, знаех си лимита, въпреки болката, знаех, че сухожилието ще издържи, само трябваше да разтягам редовно и да почивам хубаво вечерите. А и не остана, само още триста и двайсе километра или една туба бензин и сме там!
Ляв десен, ляв десен, ходене, разтягане и след един час някакво сиво комби спря зад нас. Бяхме на четиридесет и третия си километър и колата, която спря зад нас беше на Никола. Не го бях виждал само от четири дена, а го прегръщах все едно е бил на гурбет четири години. Разбира се, като ни видя предложи да ни извози докрая, но нямаше да съм аз ако се кача. Предложих на тъст ми, а той си бе взел дажбата от ходене, а и бе по-мъдър от мен и се качи.  Взеха ми  раницата и отпрашиха напред да оправят нещата за вечеря.  А аз бедния комеминеец коцуцах още почти час до хижата, за да докажа на себе си, че съм мъж. Иначе ако не бях го минал така нямаше да спя нощем. Шегувам се, дали съм мъж или не, не змам, но ако искаш честност и справедливост у другите трябва първо да ги имаш в теб. Играта се играе честно.
Краят днес беше истинско удоволствие. Все още имаше слънчице когато пристигнах  пред хижа Бузлуджа (Нова).Без да се колебая влязох целия в чешмата пред хижата и наместих коляното под единия чучур. Студената вода подейства моментално, освен да тушира болката, отне и умората. След чешмата беше време за комеминейсите ритуали по разтягане, пране и къпане. Докато се оправях шеф Никола беше разпънал една хубава софра на една от масите пред хижата. Вечерта беше много приятна за вечеря навън. А шефът ни беше приготвил паста. Паста ядеш и ревеш. Със салатка от розови домати, лукче, магаданоз, чесън и зехтин. Ресторанта тази вечер беше за поне три звезди на Мишлен. А компанията и отношението на готвача се усещаха по всички маси. Станахме приятели със всички за не повече от час. Много се забавлявахме, много се радвах, че и тъст ми усети от целия дух на приключението и щастливия му завършек под съпровода на моят добър приятел бай Кольо.
Докато хапвахме и си говорехме от чешмата се появи и Стефан ( момчето, с което бяхме в една стая в хижа Добрила). Беше усмихнат, с маратонките му в ръка, все едно сега става. Въобще не му личеше, че е минал днес седемдесет километра от пътеката. Тръгнал е сутринта от Добрила. Поздравихме се, много се зарадвах, защото утре най-вероятно щяхме да се засечем на следващия етап. Там беше и неговия подкрепителен екип от приятелите му,в това число и Валери, които щяха да го съпороводят до морето.
Шести ден от приключението „ На трийсет години веднъж“ приключи като дефиницията за циганското щастие - имаше по малко от всичко – малко болка, малко слънце, малко денивелация и малка вкусна вечеря...абе по малко от всичко ! Това бе и краят на пешеходната част от прехода на преходите.

ДЕН 7: Хижа Бузлуджа – хижа Чумерна 71км, 2300м изкачване (GPS следа тук)

Утрото започна по познат начин- с шума на газовото котлонче и тигана с пържените филийки. Шефът няма спирка. Почивката се бе отразила много добре на коляното (споменавам все коляното, но е сухожилието, което минава от външната страна на коляното, но се усеща в коляното), а и днес вече нямаше да ходя и движението ще е различно. Пак ще товари, но по различен начин. Надеждата  ми беше, че от промяната болката ще отшуми.
Закусихме всички заедно, аз пак прибрах две филийки за после, както ме е учила баба. Проверих дали имам всичко нужно за вело прехода. Освен стандартните неща, трябваше да съм сигурен, че имам резервна гума, ремонтен комплект и помпа, защото ако спукам гума, трябва да мога да я сменя веднага. Колелото ако не може да се движи, трябва да се носи. А това не е най-приятното нещо. Всичко беше нагласено, колелото беше в изправност и прогнозата беше повече от добра. Оставаше само да си кажем чао с двамата ми другари и аз да отпраша към морето.
Всичко беше повече от перфектно. Вода, храна, багаж, нещата за колелото всичко беше заредено. Първата врътка на педалите и усетих силата в краката. Нямаше никаква умора единствено леката болка в коляното. Имах само едно малко притеснение и то беше свързано с друга част от тялото ми, която и предстоеше триста километра пресечен терен върху седалката на колелото. Жал ми стана за нея. Хвала тебе Явка, че си даде колелото с двойно окачване, че с моето колкото и вазелин да мажа нямаше да го понесе. И така с усмивка и още остатъци от филийките по бузите насочих руля към първата точка днес, а именно връх Бедек.
Планът за ден седем бе да опитам да стигна до хижа Чумерна. Не беше план, по скоро идея, защото не знаех с каква скорост ще се движа с колелото, все пак не е като познатата Витоша. Ако поддържах десет километра в час, щях да изпълня плана.
Велопреходът започна много добре. От хижата до връх Бедек се кара по широк път по билото, който се извива между ветрогенераторите с много приятни гледки от всички посоки. От Бедек вече се влиза в гората и се излиза от нея на Нос Емине 😊 (образно казано). На самия връх бях около девет, все пак спах до късно,  закусихме спокойно, без да се бърза, да има едно спокойно утро. От върха следващите петнайсетина километра са само спускане до  Гара Кръстец предимно по черни коларски пътища с големи участъци от камъни. Спускането беше бързо и за под час бях на самата гара. От тук вече започваше потенето. Свърши забавното, превключих на най-големия зъб и започнах да се набирам по баира нагоре. Предстояха едни двайсет километра с малки изкачвания чак до прохода на Републиката. Няма да изпадам в подробности, но е предимно горски път идеален за колело. Тук в горите Тилилейски се засякох пак със Стефан. Той беше станал преди изгрев и вече бе напреднал доста. Засякохме се на трийсетия километър. Покарах заедно с него да си побърборим след това му пожелах хубав ден и настъпах напред. Преди дванайсет вече бях на прохода. Имаше заведение за хранене, а и днес съм го отдал на айляк, та веднага седнах да обядвам. Вкусното биволско мляко с боровинки по две беше нужно за същинската част от деня. След прохода билото е по-високо и калориите щяха да ми дойдат идеално. Така и така си почивах, звъннах на Петя да ги чуя как са и да споделя, че всичко е наред. Денят беше хубав и до тук се движех доста добре. Нямаше все още болка в коляното, но я очаквах с нетърпение.
Веднага след като се пресече шосето започва стръмно изкачване. Тук трябва да се набере около четиристотин метра денивелация докато се кача на билото. Първия половин час беше трудно, но беше приятно, караше се. След това стигнах до местността „Нивата“. Там вече каране нямаше, а само бутане. Беше стръмна, тясна пътека с нападали дървета. Това прекрасно бутане продължи около четиридесет минути. Не смеех да се оплача, защото си бях запазил мрънкането за така наречения „Ужас на Риш“, където трябваше да ми е най-гадно.  Добутах до края и яхнах коня отново. От тук до заслон Караиваново Хорище се караше и нямаше бутания. Денят напредваше и аз с него по черния горски път и неусетно се озовах на хижа Буковец. Вече бях почти сигурен, че ще стигна днес Чумерна, понеже на Буковец бях около четири часа следобед, а до Чумерна имаше още час и половина максимум. На хижата спрях да си почина и да заредя вода. Имаше една група комеминейци, с които побъбрих малко. Интересното на повечето срещи беше, че никой не можеше да повярва, че съм тръгнал само с тази малка раница за бягане. Ако трябва да съм честен, не знам какво повече ми трябва, при положение,че спя по хижи и е лято. А какво носеха те, също бе загадка за мен.
Починах си около двайсет минути и тръгнах. Вече бях направил първите си шейсет километра на колелото. Коляното се усещаше една идея по-силно, но само на по-стръмните изкачвания. До Чумерна имаше някакви малки изкачвания по карта, но нищо страшно. На картата видях,че между двете хижи има асфалтов път, а вече не ми се караше по коларските пътища. Реших да карам по асфалта. Пресякох прохода между Твърдица и Елена и хванах за Чумерна по нов асфалтов път. Пет минути след това, сякаш като ангел пазител на Ком-Емине се появи един ловджия с бъги, който ми обясни, че трябва да се върна на пътеката. Асфалта бил много по-дълък, а пътеката била доста равна и кратка. Хубаво, че се появи, направо ме върна в моята приказка. Изкачването от шосето до пътеката не се хареса нито на коляното, нито на задните ми части. Друсане, бутане, носене и много камъни. Така около час и половина и се озовах пред хижа Чумерна.
Страхотно място, а хората вътре още повече. С влизането ме посрещна не кой да е, а Калин Василев (Калибма) основателят на Търново Рън. Този човек живее в паралелна реланост, в която всичко е няколко пъти по-бързо. Не знам как го прави, но от него струи много силна, зареждаща енергия. Веднага ме почерпи със супер вкусните мюсли и фийлийка с домашен шоколад. Калин идва тук всяко лято, тренира двуразово под напътствията на Владо Пановски – легенда в леката атлетика. Който от своя страна помага на Румяна Пановска, също легенда в леката атлетика и стопанин на Хижа Чумерна.

Няма как да предвидиш всичко хубаво, което ще ти се случи на Ком-Емине. Няма как да знаеш колко страхотни хора ще срещнеш, докато не извървиш пътя си до морето.
След лекия следобеден брънч беше време за стандартните ритуали. Изкъпах се, изпрах се и излезнах с една малка биричка да разтягам на слънчевата веранда пред хижата. Калин имаше специален уред за размачкване на мускулите на краката. Беше така добър и с него да ми услужи. Общо взето на Чумерна беше страхотно, а и ме гледаха като писано яйце. В заслужена почивка мина късния следобед пред хижата, като наблегнах на разтягане и масаж за да да може сухожилието да се отпусне по-добре.
Към осем седнах в столовата да хапна, точно когато се появи и Стефан. Посрещнаха го неговите прители. Изглеждаше доста добре, вече бях сигурен, че ще го завърши. Плана му за утре бе като моя – да стигне до Върбишки проход. Да видим какво ще ни предложи утре.

Ден 7 в снимки

Вечерята беше на ниво, разбира се. Поговорихме си още малко и всеки се оттегли в покоите си. Така страхотно завърши ден седем от сагата Пеша и с колело по Ком Емине.

 

ДЕН 8: Хижа Чумерна - Върбишки проход 87 км, 2200 м изкачване (GPS следа тук)

Днес нямаше филийки за закуска. Бях сгънал един сандвич от снощи и това е. Имах три енергийни бара още в раницата – едни за преди обяд и два за после. Тръгнах по изгрев, защото се очертаваше по-дълъг ден от вчера. Днес коляното ме болеше от сутринта, но си бяхме приятелчета и се разбирахме. Планът за днес беше обяд в град Котел и вечеря на Върбишки проход.
Преходът започна с плавно изкачване и едно дълго спускане в гората. Ако беше така цял ден щеше да е супер, но точно трийсет минути след старта започнаха малки и стръмни хълчета, които няма да забравя. Сигурно бяха двайсет, къси и интезивни. Цялото изкачване и спускане продължи около три часа до Агликина поляна. От там до заслон Вратник е асфалтов равен път. Возех се с голям кеф, просто не можех да повярам, че тези кратки и интензивни изкачвани я и спускания имат край. След заслона се качих отново на горския път, но този път пътеката реши, че ще е равна чак до красивите полета преди Котел. Колкото красиви, толкова и трънливи. В живота си да съм пукал 9 гуми, 8 от които около Котел. За да е по-леко колелото, производителят е сложил възможно най-тънките външни гуми, които едвам издържат по-дебел трън. Обширните пасища в района на Котел, дори и черните пътища са богати на ниски тръни. Колкото и добре да карате, не може да ги избегнете. Има си технологично решение и за тях, но аз го нямах. А и не предполагах, че ще пукам гуми единствено от тръни. Та първата гума се спука на двайсет километра преди града. Не се притесних, а веднага започнах да действам да слагам резервната и да продължавам, че обяда чукаше на вратата. Или вратата се беше отворила широко, защото бях много гладен вече от всичките двайсетина остри хълмчета. Но разбира се отново акулата ми бе глуха и се оказа, че резервната гума не става за това колело, защото отвора на каплите за винтилите е за тънък винтил, а резервната беше с широк- с две думи не влизаше. Нямах лепенки да залепя спуканата гумата, единсвеното, което можех да направя, бе да разширя отвора на каплата съвсем малко за да пасва и на широк винтил. Иначе двайсет километра на гръб до Котел. Не съм звънял на Явката, защото знаех, че ще ме разбере, а и предпочитах да му купя две нови капли отколкото да нося колелото двайсет километра. Дотук добре, бързо взех решение, каплата беше алуминиева, разширяването щеше да е лесно, ако имах някаква пила. И точно като си помислих „ ей сега да имах една пила“ и зад мен чух звук от трактор. След една минута до мен спря и тракториста. Слезна, попита какво се е случлило, с две думи му обясних и го помолих за пила. Човекът беше освен тракторист и колоездач. Споделихме набързо по една вело история докато приключа с каплата и пилата. Това е Ком-Емине, всички си помагат.
След петнайсет минути пак бях на колелото, благодарих от сърце на добрия човечец и потеглих. От тук до града погледът ми е бил във всяко листо, което минава под гумата, защото нямах втора резервна гума, а лепенки въобще- бяха останали някъде в Цецо или Никола. Трябваше да намеря отворена желзезария и там да има лепенки и лепило иначе денят приключваше в Котел.
Около дванайсет и половина бях на центъра. Разходих се по центраната алея докато търсех храна и железария. Което излезеше първо, започвах с него. Гладът е по-силен от тока и веднага се появи едно заведение с маси отвън с дъх на малко градче. Беше много приятно. Хапнах там и разпитах къде може да има отворена железария. Имах късмет и след десет минутки лутане вече имах десетина лепенки и лепило за гуми.
Е, след като разгледах и Котел, около един и половина се сбогувахме. Отново бях на трънливите, сухи поля. Още на първия километър гумата пак се спука. Тя се пука, аз лепя. Помпи, сглобявай, прибирай багажа, качвай се карай, след два километра пак. Погледнах дали не е от същото място, но не, беше си нова дупка с нов трън. А колко беше трудно да намериш дупчицата като няма вода наоколо, само бедния, нищо не подозиращ комеминеец си знае. И така още три пъти. Първите осем километра от Котел ги минах за два часа, като един час само беше лепенето. На последното една крава дойде да ме гледа в ръцете как го правя. Отстрани ще да е било много интересно. Може би планува и тя да мине маршрута с колело?
 Бях изпил повечето си вода и трябваше да заредя при първа възможност. На картата видях една чешма, за която трябваше да се отбия десет минути, но се оказа пресъхнала. Следващата беше далеч, но няма какво да се прави. Само да няма спукани гуми, ще изтрая два часа без вода.
До тук имаше само изкачване от Котел. Не беше много, но на фона на партито с гумите се усещаше. Сега вече можеше да се кара по що годе равен горски път без тръни. Следобедът беше много приятен за каране. От тук до следващата вода си покарах здраво. Но за жалост на чешмата видях, че гумата ми пак омеква. Не ми се занимаваше с нея вече. До Върбишки проход е само спускане и можеше да мина просто с няколко помпи по пътя. Спокойно после щях да прегледам щетите с една биричка като истински майстор гумаджия.

Ден 8 в снимки

Спуканата гума ме мотивира да се засиля повече до края, а и колелото позволяваше. Последните петнайсет километра бяха много яки. На прохода точно има места за спане, избрах си едно хотелче с малка кръчма отпред. Взех си стая, нещо за пийване и подхванах гумата. Имаше още две дупки. Не ми се мислеше от тук нататък какво ме чака, но това си бе за утре. Сега трябваше отново да изпълня ритуала и да проверя какво е менюто в кръчмата- има ли ПКС, салатка и бобче. Тук на прохода обстановката беше много самотна, някакси липсваше онзи дух на планина и хижа, който усещах навсякъде досега. Все пак няма да се застоявам, ще дремна и изчезвам за морето.
Стефан днес не съм го срещал, но си писахме по-късно вечерта. И той бе стигнал Върбишки и беше добре. И на него му мирише на море вече.
Преди лягане звъннах на Петя да се увери, че всичко е наред и около девет и трийсет вече си хърках юнашката. Така завърши осмият ден от курса за квалификация по гумаджийство на пишман комеминееца.

 

ДЕН 9: Върбишки проход - с. Козичино 108 км , 2460 м изкачване (GPS следа тук)

Много исках днес да е последния ден от приключението. Бях си казал предния ден, че ще се постарая да бъде. Алармата ме събуди в точно в шест. Прозореца беше отворен и се чуваше как навън ръми лек дъждец. Но като отворих очи въобще не ми пукаше дали днес ще е последния ден, мръднах алармата с един час и заспах отново на фона на дъжда. Искам да ви споделя, че това беше един златен час, след който се събудх като прероден. Чувствах се много бодър. Хапнах една принцеса, която си бях завил от снощи, напълних вода, събрах раницата и излетях от хотела да проверя как е колелото. Гумата беше добре. Явно петнайсетте лепенки държаха здраво. Донапомпих я още малко, за да държи лепенките хубаво притиснати във външната гума и тръгнах от прохода.
Планът за днес беше Нос Емине или ако няма сили и време село Козичино. Хубав план, но днес вече трябваше да се срещна с „Ужаса на Риш“ – обрасъл участък, които се преминава трудно пеша, а да не говорим с колело. Това като добавиш и болката в коляното, която вече беше постоянна и на моменти остра, беше изпитание за волята на пишман комеминееца. Хубавото беше, че първата част от обраслото може да се заобиколи през друга, по-малко обрасла пътека от север. Едно момче от форума, което беше разучило тази част от маршрута много подробно ми сподели за пътеката и не можех да не се възползвам. Може също да се заобиколи през село Риш по асфалтов път до прохода. Аз държах да си мина по пътеката, тази, която хванах си беше със същия маркер на Ком Емине, така, че нямаше елемент на измама, не ме съдете, моля ви.
Не знам как беше на същинския ужас на Риш обаче пътеката, по която аз минах човек не беше минавал тази година. Беше много обрасла с тръни, малини, къпини и вскякави драскащи разтения. Целият участък до прохода беше от порядъка на трийсет километра и го мъчех от осем сутринта до дванайсет на обед. Беше истинска мъка, тотално ме съсипа. Непосредствено преди прохода си мислех, че няма как да стигна дори Козичино днес, ако се движа така. Обезверен и изтощен отново срещнах прекрасни хора по пътеката. На прохода приятелите на Стефан му бяха приготвили подкрепа от храна, напитки и почивка. Понеже са толкова прекрасни, не пропуснаха да ме почерпят и мен. Валери, от Кашана, също бе с тях. Срещата бе супер зареждаща, дадоха ми освен вкусни плодове, барове и вода, подкрепа и увереност. Това е духът на Ком-Емине, винаги срещаш точните хора, в точния момент. Благодаря ви!
Проверих колелото как е, гумите бяха добре, за всеки случай ги припомпих превантивно. От тук трябваше да се кара малко по асфалт по прохода, след това се отделям пак към билото, като следва дълго изкачване. По асфалта беше бързо и не особено приятно, защото минаваха много коли. След влизането в гората се достига емблематичният заслон с чешма „Хазим Горския“. Наскоро обновен заслона е удобно място за спане с всичко необходимо. Е, всичко според моите критерии – затворен е, има покрив, камина, нарове, маса и столове, плюс бонус чешма с вода отпред. Ако на някой не му е удобно да спи там, значи не е ходил достатъчно през деня. Но всеки си знае.
Заредих вода, починах още малко и настъпах на следващото изкачване. По карта след него вече мирише на море, дори днес трябва да стигна до първата панорама до морето. След един час напъни на най-големия зъб бях достигнал най-високата точка. Това бе на 700 метра надморска височина, доближавахме се до морето. Дори почвата започна да става песъчлива и климата морски. Усещането как преминаваш от един климат в друг е уникално.
Спускането към село Рупча беше бързо. Има и друга пътека, която минава по билото и отвежда направо в с. Дъскотна. Но аз бях решил  да потърся Васко да гама и храна в Рупча. В  два бях на центъра на селото, точно пред местния кафе-магазин. Отвън имаше младежи, които играеха карти и мали деца, които обикаляха около тях. Говореха само на турски. Аз горе-долу разбирах, по-точно разбирах турския език, който се говори в България и по пътя на логикта схващах всичко, което исках. Докато пазарувах нещо за хапване, не изпусках колелото от поглед, защото около него се бяха насъбрали малките деца и нещо го обсъждаха. Като излязох, видях,че едното, доста нахакано, беше проверило в интернет колко струва. Като видя цената веднага отиде до младежите, които играеха карти да им покаже цената.. Младежите започнаха да ахкат и да охкат, защото е хубаво колело, а всичко хубаво, струва пари. Тогава малкият каза, нещо като „Ако е мое, ще го продам и ще си купя голф три“. Големите се съгласиха и това беше моментът, в който лирическият герой осъзна, че трябваше да тръгва с двеста от тук.

Целия регион, с неговите малки селца и тесни асфалтови пътища създава  усещане за уют и топлина. Истината, е че регионът е отчайващо беден и ако местните не са заети в туризма сезонно, са в чужбина.
В Дъскотна бях в три часа. Тук асфалта свърши и предстоеше ново изкачване към местното било. Вече нямаше големи изкчаванвания, даже бяха доста кратки, но болката в коляното си беше там и придаваше допълнителна тежест на всяко завъртане на педалите. Трудно ми беше да я търпя, исках вече да спра и след изкачването пуснах колелото и легнах на една пейка. Там дремнах за петнайсетина мунути, но пулсът ми беше доста висок и усещах сърцето си как бие, докато лежах. Не можеше да се успокои. Бяха минали вече седемдесет километра, а до Козичино имаше още трийсет. Поне бе равно. Не ми се ставаше, но станах на бързо и яхнах колелото и точно след десет минути бях на първата панорама към морето. Това беше потупването по рамото, което чаках. От тук до Козичино колелото някакси се движеше само. Селата минаваха, пътеката шареше по шосета и горски пътища, дори започнаха да изкачат и ветрогенераторите, а морския бриз се усещаше все по приятно. Станах едно цяло с пътеката. Преди Козичино спрях да си почина и да поговоря с един овчар. Хората на морето са различни. Те винаги са по-топли и винаги ще искат да ви помогнат безвъзмездно. Познах добрата му душа по първата усмивка. Използвах почивката да звънна в къщата за гости в Козичино, където щях да спя. Вече бях на стотния километър и залеза взе да се подава зад гърба ми. Нямах сила и желание да се мъча за финал днес. А и не исках да е по тъмно.

В 8 и половина вече бях в къщата за гости в Козичино. Наистина се радвах, че и този ден приключи. Както казва Явката като избира интересни велопреходи, този бе ‚съсипня“ сто и седем километра, от които трийсет през Риш за закуска.

Ден 9 в снимки

Настаниха ме в стая с още един комеминеец. Пешеходец, който бе сам. Беше по-пълен господин, които пушеш и кашляше. Нямах проблеми с това, сигурен бях, че няма да ми пречи на съня. Вечерта започна стандарно с комеминейския ритуал. За един час се оправих и слезнах в  столовата да хапна. Един човечец сам я стопанисваше. Доста се беше постарал, в двора има истинска вятърна мелница с реални размери. Така и се казваше самата къща “Вятърните Мелници“.
Аз хапнах за двайсет минути, поръчах си и закуска за седем сутринта и се качих горе да опъна кокала. Поговорих си малко с Петя, че днес не се бяхме чували, а двамата вече ми липсваха много и прегледах набързо социалната мрежа. Мернах, че Митко ( мой много добър приятел и бих казал близък като брат) беше на море в този регион. Чухме се и се оказа, че утре ще се прибира за София и е сам с колата. Не че се бях притеснил за прибирането, но така нещата щяха да са доста приятни и спокойни. А и той бе с един друг наш близък приятел- Гого ( Гого е от едно село близо до Приморско), с когото преди работехме заедно на морето. Нещата се наредиха идеално без да съм гласил нищо. И двамта щяха да ме вземат от Емона утре по обед . Така дори щяхме да имаме време да се видим за малко. Е това беше супер новина за преди лягане! И докато преглеждах телефона съм заспал рано-рано. Мислех си, че това е края на деня, но не, не беше. След час се беше качил и колегата, легнал си и заспал. Пил ли беше не знам, но изведнъж се събудих от мощен рев - така изхръка, че пулсът ми скочи на 160, казвам ви такъв тътен не бях чувал. Повъртях се малко и след трийсет минути пак заспах. Обаче тази игра я играхме цяла вечер. Трябваше да се изместя в друга стая, но не се сетих тогава. Само го побутвах с крак, за да спре. В главата ми се въртеше една картина, в която  с един шут от терасата го изстрелвам долу. Нощта бе дълга, но тежка. На Ком-Емине се наслушах на хръкане. Не може само победи, а и малкото сън, пак си е сън. И така с висок пулс и без жертви завърши ден осми от индийската драма Ком Емине.

ДЕН 10:                с. Козичино - Нос Емине            38км и 670 мерта изкачване (GPS следа тук)

Слънцето изгря и се виждаше идеално от стаята, а аз бях буден и го чаках вече час. Събрах багажа, на излизане, с широко зачервени очи, треснах вратата със все сила и слязох на закуска. Хапнах надве-натри пържените филийки и тръгнах с изгрева. Гумите бяха добре и не съм се бавил с колелото. За днес планът беше преди обед да се изкъпя в морето. От село Козичино до морето пътеката е предимно коларски пътища с малко асфалт.

Първата точка, за днес и една трета от трасето бе телевизионната кула „Еделвайс“. Тя ясно се вижда както от Слъчев бряг, така и от Козичино. По спомен мисля, че беше и най-високата точка за днес. Хубавото на ранното ставане бе, че няма да карам по жегата. Все пак беше средата на август и тук не е бИлото около Ботев. За един час вече бях на кулата. От тук едно бързо асфалтово спускане към село Кошарица и отново коларски пътища с дъх на море. Усещах го вече. След половин час вече бях на Дюлински проход. Ех.. моренцеее идвааам! Звъннах набързо на жена ми, защото Сашо ме предупреди, че на Нос Емине обхват няма. Казах и къде съм, казах, че има кой да ме прибере и че ще и звънна след „Гранде Финале“ като имам обхват. На прохода настъпах педала по асфалта на север. След няколко километра има отклонение в дясно по червената маркировка. Още на прохода започна вълението. Нямах търпение вече за този момент. Моментът, който осмисли  всички аларми в пет сутринта,  всяко нощно бягане,  всеки метър самотна денивелация,  всяко мразовито утро на Черни връх. Пулсът ми се ускори още повече, но не от бързото каране, а от голямото вълнение. Предната гума започна леко да затъва и да поднася. Беше знак, че съм в правилната посока, защото това под нея не беше вече кал, а чист кристален, морски пясък. След двайсет минути размисли как стигнах до тук изведнъж излезнах на огромна панорама като пред мен имаше само море, а долу в ниското се виждаше село Емона и фара на Нос Емине.

Дори сега като го пиша ми тръгват сълзите. Там спрях и си поплаках истински. Заслужих тази гледка, колкото егоистично да звучи, бях си я изработил и си беше само за мен. От тук до края оставаха само пет километра спускане, по които оставих много сълзи. Днес всички сълзи бяха от радост. Всички емоции, които задържах с цел да съм съсредоточен и да може всичко да се случи, днес се изляха в морето. Толкова сила и любов от нещо , което не може да пипнеш, не може да изядеш, не може да го обелечеш, не може да го паркираш в гаража си, нещо с такава незначителна практическа стойност, но всъщност богатство за цял живот. Днес бедната бъзънска душа беше истински богата. Много драма в последните редове, драги ми читателю, но трябваше да ви я споделя, а и как иначе баба ще разбере защо си го причинявам. След всички емоции стигнах и самия нос или по-точно оградата на поделението на Нос Емине. Нямаше репортери да се бият за интервю, нямаше го Президента да ми закачи някой орден, нямаше кой да ми подари букет и да ми сложи един венец. Нямаше никого. Седнах на земята, гледам хоризонта и не исках да се събудя. Опитах се да звънна вкъщи, но естествено нямаше обхват.Така в 9 часа и 40 минути местно време, Ком Емине завърши и се превърна в моето Ком-Еми ДА!!!!!!!!!!!!

Благодаря на всички замесени, обичам ви!

Какво е Pop up Cooking by Nikola - ТУК

Кое е семейството на Emerchantpay и ECP ТУК и ТУК

Всички GPX карти ТУК